Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Може би не е по-различно от начина, по който тя гледа на мен. Пътуването ми в тази компания е акт на милост. Скоро ще ме пратят на служба в родния ми град. Да съм с жена си и детето си. Здрач не разсъждава като Атри-Преда — дори дългът й на войник не е достатъчен да я принуди да докладва на старшите си какво е научила.“
„Но това не е за първи път, нали? Защо трябва да се изненадвам? Тя предаде Разлива Фент на едурите, нали? Без битка, просто отвориха портите.“
„Тя явно обича едурите толкова, че може да тръгне с тях, да поеме командването на ледерийските сили във флотите.“
„Истината може да е, че Ян Товис е страхливка.“
Варат Таун не харесваше тази мисъл, макар че тя го преследваше безмилостно. Припомняше си битките, ръкопашните боеве и престрелките както по море, така и на сушата. В тях не бе имало нищо — дори един-единствен момент, — което да му даде повод да се усъмни в храбростта й.
Но тук, сега, тя бягаше от Ледерас с елитния си отряд.
„Защото аз потвърдих предупрежденията на грала. Освен това сам аз бих ли застанал отново по своя воля до Икариум? Не, не до него, не и в същия град, за предпочитане не и на същия проклет континент. Прави ли ме това също страхливец?“
Едно дете бе имало в онази пещера. Странно същество, дяволче по-скоро, отколкото човек. И то бе постигнало нещо, което никой друг не бе могъл — да отнеме яростта на Икариум и цялата мощ, която идваше с нея. Варат Таун не мислеше, че ще има друга такава намеса. Бранителите на Първия трон бяха имали съюзници. Императорът в злато не можеше да направи същото. Нямаше да има никой, който да спре Икариум. Никой освен самия Рулад, което, разбира се, бе възможно.
„Липсата ни на вяра в нашия император ни изведе на този път.“
„Но ако никой от двамата не се провали? Ако Икариум се окаже в положението да убива Рулад отново и отново? Десет пъти, петдесет, сто — десет хиляди? Безкраен низ от битки, заличаващи всичко друго? Дали тогава няма да видим края на света?“
„Икариум не може да се предаде. Рулад няма да се предаде. Тази неизбежност ще е обща за двамата. И обща ще е лудостта, произтичаща от нея.“
Блуроуз нямаше да се окаже достатъчно далече. „Никое място няма да е достатъчно далече.“
Оставил беше зад себе си единствения човек, който най-добре разбираше какво предстои. Варварина. Който носеше тежка качулка, за да скрива лицето си, когато е сред непознати. Който плюеше на ръцете си, за да приглади косата си назад. Който поздравяваше всякое утро с литания от проклятия срещу всички, които са го онеправдали. „Но ето, че сега го виждам в ума си все едно, че гледам брат.“
„Само ние двамата оцеляхме. Заедно извлякохме Икариум навън.“
Мислите му го доведоха до този момент, до тази сплав от откровения, и той усети как сърцето му изстива. Подкара коня си по-бързо и се изравни с командира си.
— Атри-Преда.
Тя го погледна през рамо.
— Трябва да се върна.
— Да ги предупредиш?
— Не.
— А семейството ти, Варат Таун?
Той извърна очи.
— Осъзнах нещо. Никъде не е достатъчно далече.
— Разбирам. Тогава не би ли искал да си до нея?
— И да знам, че не мога да ги спася… — Варат поклати глава. — Гралът и аз… заедно… не знам, навярно можем да направим нещо… ако сме там.
— Бих ли могла да те разубедя?
Той поклати глава.
— Е, добре. Блудния да те благослови, Варат Таун.
— Той е прав — каза зад нея Присмехулника. — Аз също трябва да се върна.
Ян Товис въздъхна тежко.
— Така да бъде — трябваше да се сетя и да не се опитвам да спасявам никого освен себе си — не, не съм чак толкова ядосана, колкото изглеждам. Моите извинения. И двамата имате благословията ми. Гледайте да не пришпорвате много конете обаче.
— Разбира се, Атри-Преда. И… благодаря ви.
— Какво да предам на жена ти?
— Нищо. Моля.
Ян Товис кимна.
Варат Таун отби коня си от пътя и спря. Монахът го последва, някак непохватно. Лейтенантът го погледа развеселено.
— Нямате ли коне във вашите земи?
— Малко. Кабал е архипелаг в по-голямата си част. Континенталните владения са по склоновете на доста високи стръмнини, ивица бряг, която е сурова и планинска. А малкото коне, които имаме, са товарна порода и за ядене.
На това Варат Таун не отвърна нищо.
Изчакаха до пътя, загледани в отминаващата конна колона.
„Блудния да ме вземе, какво направих?“
Езерото се простираше до безкрай. Тримата бяха дърпали веслата на натоварената с припаси лодка цял ден и по-голямата част от това, което минаваше за нощ в селението на Сянка, а после се натъкнаха на плитчини. Нарамиха торбите, слязоха и загазиха в тинестата, дълбока до коленете вода. Сега, към средата на следващия ден, едва тътреха уморените си и изтръпнали крака през езеро, което не беше по-дълбоко от бедрата им — и изведнъж се натъкнаха на пропад.