Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Да, вероятно олтар. Вдлъбнатината, в която си почиваше задникът му, бе някак твърде равна, твърде симетрична, за да е естествена. Но богохулството не го притесняваше — тук в края на краищата идваха мъртвите. А мъртвите понякога включваха и богове.
Вятърът поне го казваше. Беше му спътник вече от толкова дълго, че бе свикнал с леките му откровения, кроткото нашепване на тайни и нежната му прегръдка. Когато се натъкнеше на разпръснати огромни кости, намекващи за някакъв нечовешки, чудовищен бог отпреди много време, вятърът — докато се хлъзгаше сред тези кости, просмукваше се между щръкнали ребра и се процеждаше през очни кухини в кухите каверни на черепи — простенваше святото някога име на този бог. Имена. Като че ли бяха толкова много, изричанията им — сега и завинаги пленени във владението на вятъра. Изричани в прашна вихрушка, вече без ек.
Хайде да поиграем.
Няма никаква порта — о, ти си я видял, знам го.
Но тя е лъжа. Тя е каквото умът ти строи, камък по камък.
Защото вашият вид обича граници. Прагове, деления, очертания. За да влезете в някое място, вие вярвате, че трябва да напуснете друго. Плътта, която те обгръща, е последната ти приумица. Напусни я, моя обич. Ти се разпръсна някога и ще го сториш отново. Щом дойде мъдростта. Дойде ли вече мъдростта?
Усилията на вятъра да го изкуси, да го прикани да приеме някакъв вид драговолен разпад започваха да стават дразнещи. Той изпъшка и се надигна.
По склона вляво, на сто или повече крачки, лежеше проснат драконов скелет. Нещо беше разбило гръдния му кош, пронизващи удари бяха натикали навътре трески и парчета — фатално, това можеше да се види дори и отдалече. Костите изглеждаха странно, покрити до една с нещо като черно мътно стъкло. Стъкло, прокапало до земята и след това протекло на замръзнали потоци през гънките на склона. Сякаш топящата се плът на звяра по някакъв начин се бе превърнала в стъкло.
Видял беше същото по останките на други два дракона, на които се беше натъкнал.
Стоеше и се наслаждаваше на приумицата си — и на тъпата болка в кръста, на заглъхналите от настойчивия вятър уши и на сухотата в гърлото, която го принуждаваше непрекъснато да се покашля. Нещо, което направи, преди да каже:
— Всички чудеса и загадки на едно тяло, ветре, това е, което си забравил. За което копнееш. Искаш да се присъединя към теб? Ха, обратното е.
Никога няма да спечелиш тази игра, моя обич…
— Защо тогава да я играя?
Тръгна нагоре по склона. На билото — още каменни отломки, останки от храм, пропаднал през дупка в земята, изтръгнат от тленните очи сред взрив от прах и тътен. Като посичане на божии крака. Като заличаване на вяра с един-единствен срез на ножа. Дупка в земята — и парчетата от храма се сриват през Бездната, ефирните пластове на селение след селение, докато световете, през които да се гмуркат, не свършат.
Чук-чук, право върху главата на Качулатия.
Непочитанието ти ще ти донесе най-дълбоко съжаление, любими.
— Най-дълбокото ми съжаление, ветре, е, че тук никога не вали. Никакъв съкрушителен порой, да удави всяка твоя дума.
Днес настроението ти е отвратително. Не приличаш на себе си. Играли сме игри толкова пъти заедно, ти и аз.
— Дъхът ти става студен.
Защото вървиш по грешния път!
— А. Благодаря ти, ветре.
С внезапен порив вятърът го блъсна в гърдите, издаде недоволството си. Прах защипа очите му и той се изсмя.
— Тайната на Гуглата най-сетне се разкри. Тичай обратно при него, изгуби я тази игра.
Глупак. Размисли над този въпрос: сред падналите, сред мъртвите, ще намериш ли повече войници — повече бойци, отколкото не-бойци? Ще намериш ли повече мъже, отколкото жени? Повече, богове от смъртни? Повече глупци от мъдреци? Сред падналите, приятелю, удавя ли всичко останало ехото на армии в марш? Или стоновете на болните, плача на гладните?
— Допускам, че в края всичко се изравнява — отвърна след миг той.
Грешиш. Аз трябва да ти отговоря, въпреки че това ще разбие сърцето ти. Трябва.
— Няма нужда — отвърна той. — Вече знам.
Нима? — изшепна вятърът.
— Искаш да се разколебая. От отчаяние. Знам хитрините ти, ветре. И зная също, че навярно си единственото, останало от някой древен, отдавна забравен бог. Гуглата знае, а може би си всички тях, всеки техен глас в заплетено кълбо, разнасящо прах и пясък, и нищо друго. Искаш да падна на колене пред тебе. Жалко преклонение, защото може би тогава някоя трошица сила ще се върне в теб. Достатъчно, за да избягаш. — Изсмя се. — Но ето нещо, над което ти да помислиш, ветре. От всички паднали защо преследваш точно мен?