Далечно ехо

— Сигурен съм, че ще забравите мъката веднага след като приберете дъщеря си у дома. Ще се моля за вас.

— Е, надявам се това да промени нещата — каза Алекс.

— И още как — отвърна Уиърд, без да се засегне, съзнавайки, че думите на Алекс не бяха произнесени с лошо чувство. Продължиха да вървят, оглеждайки подредените цветя и венци. Един от опечалените дойде при тях, за да попита Алекс как да стигне до хотела, където щеше да се състои траурният обяд.

Когато се обърна отново към Уиърд, Алекс установи, че приятелят му е приклекнал пред един от венците. Щом приближи достатъчно, за да вижда ясно какво бе привлякло вниманието на Уиърд, сърцето му подскочи в гърдите. Венецът беше точно копие на онзи, който бяха видели в Сиатъл — малък, стегнат кръг от бели рози и клонки розмарин. Уиърд издърпа картичката и я подаде на Алекс.

— Същият текст — каза той. — „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

Алекс усети как по тялото му избива студена пот.

— Тази работа никак не ми харесва — каза той.

— Нито пък на мен. Съвпаденията станаха прекалено много, Алекс. И Зиги, и Мондо загинаха при съмнителни обстоятелства… Да му се не види, защо да не наричаме нещата със собствените им имена? И двамата бяха убити. И тези напълно еднакви венци, които се появиха и на двете погребения, с надпис, който явно изтъква връзката между нас четиримата и момичето на име Роузмари, чийто убиец така и не бе открит.

— Но убийството бе извършено преди двайсет и пет години. Не мислиш ли, че ако някой искаше да си отмъщава, щеше да го е сторил много по-рано? — Алекс се опитваше да убеди не само Уиърд, но и самия себе си в това, което казваше. — Може би просто някой се опитва да ни сплаши.

Уиърд поклати глава.

— През последните дни мислите ти са били насочени към други неща, но аз прехвърлих доста спомени. Преди двайсет и пет години всички ни наблюдаваха. Не съм забравил как ме пребиха, нито как бяха спуснали Зиги в Тясната тъмница. Не съм забравил как Мондо изпадна в такава депресия, че накрая направи опит за самоубийство. Всичко това престана единствено защото ченгетата предупредиха много сериозно Колин и Брайън Дъф. Наредиха им да ни оставят на мира. Тъкмо ти ми разказа навремето за разговора си с Джими Лоусън, и как той ти казал, че отстъпили само за да не причиняват още мъки на майка си. Кой знае, може би просто са решили да почакат.

Алекс поклати глава.

— Да чакат двайсет и пет години? Възможно ли е да чакаш двайсет и пет години, преди да си отмъстиш?

— Точно аз не бих могъл да отговоря на този въпрос. Но има немалко хора, които не са приели Спасителя — и ти знаеш не по-зле от мен, Алекс, че такива хора са способни на какво ли не. Ние с теб нямаме представа как се е развил животът им. Може наскоро да се е случило нещо, което отново да е събудило желанието им за отмъщение. Може да е починала майка им. Може пък подновяването на следствието да им е припомнило, че навремето не са успели да си разчистят сметките с нас, и че сега би било напълно безопасно да предприемат нещо. Не знам, но това, което знам със сигурност, е че някой си е поставил за цел да ни унищожи. И който и да е той, разполага с необходимото време и средства, за да осъществи целта си — Уиърд се озърна притеснено, като че ли отмъстителят би могъл да е всеки от опечалените, които се отправяха бавно към колите си.