Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
— Но студентите постоянно сноват от жилище в жилище, сър, спят ту на едно, ту на друго място, остават при приятели — сигурно не би било никак трудно да се снабдиш с ключ и от друга квартира. Освен това те и четиримата са били към края на следването си — спокойно може да са запазили ключа от някоя от предишните си квартири.
Лоусън погледна внимателно Карен.
— Жалко, че не си била в някогашния следствен екип. Струва ми се, че тогава никой не се беше сетил за такава възможност. Сега, разбира се, е вече късно. Та как стои въпросът с останалите веществени доказателства? Още ли не си приключила?
— Нали имах няколко почивни дни за Коледа и Нова година — каза тя, за да се оправдае. — Но снощи останах до късно и приключих.
— Значи край, така ли? Веществените доказателства по случая Роузи Дъф са изчезнали безследно?
— Така излиза. Последният човек, който е пипал кутията, е инспектор Макленън — една седмица преди да загине.
Лоусън настръхна.
— Нали не намекваш, че Барни Макленън е укрил следствен материал?
Карен припряно отрече. През ум не й минаваше да хвърля сянка върху паметта на колега, загинал геройски при изпълнение на служебния си дълг.
— Не, съвсем нямах предвид такова нещо, сър. Просто исках да кажа, че каквото и да се е случило след това с дрехите на Роузи Дъф, то не е отразено в официалната документация.
Той отново въздъхна.
— Каквото и да е било, сигурно се е случило преди години. Нищо чудно и да са ги изхвърлили на боклука. Наистина, като си помислиш какви хора работят тук понякога…
— Има и друга възможност — инспекторът да ги е изпратил за по-нататъшни изследвания и те да са се загубили в лабораторията, защото е нямало кой да ги изиска обратно, или пък, когато са ги върнали тук, е нямало кой да ги приеме — предположи предпазливо Карен.
— Не изключвам и такава възможност. Но тъй или иначе, ясно е, че сега няма да можем да ги намерим — Лоусън започна да барабани с пръсти по бюрото. — Е, това е. Това студено досие се връща във фризера. Никак не ми е приятна мисълта, че трябва да го съобщя на сина й — той ми се обажда почти всеки ден.
— Все не мога да повярвам — как е възможно патоанатомът да не е разбрал, че е раждала?
— Ако бях на твоите години, и аз щях да си задавам същия въпрос — отвърна Лоусън. — Но той беше стар човек, а старите хора правят понякога глупости. Сега вече го знам, защото и аз съм тръгнал по същия път. Знаеш ли, понякога си мисля, че този случай беше обречен на провал от самото начало.
Карен долавяше ясно разочарованието му и знаеше отлично колко зле се чувства Лоусън, защото и тя не се чувстваше по-добре.
— Не мислите ли, че все пак си струва да поговоря отново със свидетелите? С четиримата студенти?
Лоусън направи гримаса.
— Много ми е интересно как смяташ да го осъществиш.
— Какво имате предвид, сър?
Лоусън издърпа чекмеджето на бюрото и извади един брой на „Скотсмън“ отпреди три дни. Вестникът беше сгънат на страницата, където поместваха некролозите. Той го плъзна по бюрото към нея, сочейки нещо с пръст.
„Кър, Дейвид Макнайт.
С дълбока скръб съобщаваме за внезапната смърт на доктор Дейвид Кър, от Глазгоу, Гардън Гроув, Биърсден — обичан съпруг на Елен, брат на Лин и син на Адам и Шийла Кър от Къркалди, Дъдингстън Драйв.
Погребалната церемония ще се състои в четвъртък, два часа следобед, в крематориума на Глазгоу, на Треста Роуд в Западните гробища. Цветя само от близки роднини.“
Карен вдигна учудено поглед.
— Но той трябва да е бил на четиридесет и шест-седем години? Починал е много млад!
— Трябва да следиш по-внимателно новините, Карен. Не чу ли за професора от университета в Глазгоу, убит от крадец в кухнята на собствения си дом миналия четвъртък?
— Нашият Дейвид Кър ли е бил? Онзи, когото са наричали Мондо?
Лоусън кимна.
— Самият „луд диамант“. В понеделник разговарях с инспектора, който води следствието. Исках да се убедя, че става дума за него. Доколкото разбирам, никак не са склонни да приемат версията с изненадания крадец. Жена му е кръшкала.
Карен изкриви лице.
— Гадна история.
— И още как. Е, какво ще кажеш за една разходка до Глазгоу днес следобед? Казах си, че можем да отдадем последна почит на един от нашите заподозрени.
— Мислите ли, че другите трима ще се появят?