Прокрадващ се в сенките

Накрая шутът ме отведе в стопанските постройки, намиращи се доста далеч от двореца. И за да бъда абсолютно точен, влязохме право в конюшнята.

Миришеше на прясно сено и оборски тор (също, между другото, пресен). Конете в оборите любопитно извърнаха влажни кафяви очи към неканените посетители. Някои от тях дори протегнаха муцуни към нас с надеждата да получат храна или просто да подушат непознатите. Бяха общо около петдесет. Имаше както изящни доралиски коне, така и невъзмутими тежкотоварни, а също и мощни, изглеждащи толкова страшни за непосветения, бойни коне от Низините.

— Ето, запознай се — шутът сложи ръка на муцуната на голяма пепелява кобила низинска порода. — Това е Пчеличка. Сега тя е твоя.

— Наистина? — попитах неуверено.

— Какво става, Гарет? — изгледа ме учудено Кли-кли. — Конят не ти ли харесва? Подарък е от краля.

— Защо да не ми харесва? — погалих протегналия се към мен кон зад ухото. — Много дори ми харесва. Просто не съм много добър в язденето.

— Как така?

— Ами така — сопнах се на гоблина. — Да не мислиш, че съм нямал друга работа? Само това оставаше — да яздя напред-назад из Авендум да се уча. Кога според теб преди съм яздил, кажи де?

— Мда-а-а, ама че работа… — проточи гоблинът и се почеса по главата. — Добре, днес ще те науча.

Изгледах го така, сякаш ми предлага да целуна отровна змия.

— Гарет, успокой се. Аз наистина мога да ти помогна. Да яздиш кон е много лесно, а и ти сам каза, че навремето си яздил.

— Е, яздил съм преди много, много време.

— Значи ще си припомниш — решително отхвърли всичките ми колебания гоблинът. — Пчеличка е умна, обучена е. Освен това тя е боен кон, тоест кобила, тоест кобилка… Е, разбра ме… Това е! На, нахрани я.

Кли-кли измъкна отнякъде голяма червена ябълка и ми я подаде.

— Нали не е гнила? — все още помнех с какво беше нахранил зверчето на Мармота.

Кли-кли не каза нищо, само ме погледна така, сякаш се бях изплюл в душата му.

Пчеличка весело захрупа угощението и миролюбивият й поглед стана още по-доброжелателен. Не ми се вярваше, че е бойна кобилка… Пфу! Привързва се!

— Да вървим, ще ти покажа стаята — дръпна ме за ръкава Кли-кли. — Между другото, нещата ти са там. Джуджето ги донесе заедно с пръстена.

Така и трябваше, Хонхел беше донесъл всичко, което не бях взел онази вечер от магазина му. Аз безропотно тръгнах след кралския шут, осъзнавайки, че днес няма да се отлепи от мен и ще трябва да го изтърпя до сутринта, когато с радост ще му помахам с ръка.

— Между другото, трябва да отидеш при оръжейника и да си избереш приличен меч и ризница — Кли-кли направо преливаше от жажда за действие.

— Нямам нужда от такива подаръци — поклатих отрицателно глава аз.