Избрани творби в три тома, том 2

— Какви въдици им пускаш? — попита го Кери. — Аз съм опитвал невероятни номера, но пустите въртиопашки никак не се боят от мен.

— Ти си от типа „доброто момче“ — подсказа му Еймъри.

— Точно така. Майките винаги са спокойни за дъщерите си с мен, имат ме за безопасен. Честна дума, обидно е. Ако хвана дамата си за ръката, тя ми се смее и ме оставя да я държа, като че ли не е част от тялото й. Щом й стисна ръката, все едно, че я откача от себе си.

— Тогава се мръщи — поучи го Еймъри. — Разправяй им, че си невъздържан, и ги оставяй да те превъзпитават, побеснявай и си тръгвай, а след половин час се връщай, стряскай ги.

Кери поклати глава.

— Няма да се получи. Миналата година изпратих на някакво момиче от „Сейнт Тимоти“ истинско любовно писмо. На едно място се бях поотпуснал и бях написал: „Дявол да го вземе, колко те обичам!“ А тя да изреже с ножичката си за нокти „Дявол да го вземе“ и да покаже останалата част на цялото училище. Не ми върви. Аз съм си просто „добрият стар Кери“, и точка.

Еймъри се усмихна и направи опит да си представи себе си като „добрия стар Еймъри“. Изобщо не успя.

Февруари довя сняг и дъжд, тайфунът на зимната изпитна сесия отмина и животът на № 12 продължи ако не смислено, то поне интересно. Веднъж на ден Еймъри се гощаваше в „При Джо“ с огромен сандвич, корнфлейкс и картофена супа, най-често заедно с Кери и с Алек Конидж. Последният беше мълчалив и доста надменен зализвач от „Хочкис“, който живееше в съседния пансион и споделяше същата принудителна самота като Еймъри, дължаща се на факта, че целият му клас бе постъпил в Йейл. Обстановката в „При Джо“ беше неестетична и дори леко нехигиенична, но там човек можеше да си открие неограничена кредитна сметка — удобство, което Еймъри ценеше. Стивън Блейн бе рискувал с акции в рудодобива и вследствие на това издръжката на сина му, макар и щедра, бе далеч под неговите очаквания.

„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.

Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс19. Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.