Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
В пет часа вече чувстваше необходимост да чуе собствения си глас и се прибра в своето общежитие, за да разбере дали не е пристигнал още някой. Изкачи се по паянтовото стълбище, огледа примирено стаята си и заключи, че е безнадеждно да прави опити за по-възвишена украса от университетски знамена и снимки на бейзболисти. На вратата се почука.
— Влез.
Слабо лице със сиви очи и с весела усмивка се подаде в процепа.
— Имаш ли чукче?
— Не, съжалявам. Може би ще има мисис Дванайсет, как там й викаха.
Непознатият влезе в стаята.
— И ти ли си пациент на тая лудница?
Еймъри кимна.
— Отвратителна конюшня за наема, който плащаме.
Еймъри не можеше да не се съгласи.
— Мислех да се настаня в самото градче — каза той, — но разправят, че първокурсниците там били толкоз малко, че се чувствали съвсем изгубени. Май ще трябва да седнем и да помислим какво може да се направи.
Сивоокият реши да се представи.
— Казвам се Холидей.
— А аз — Блейн.
Подадоха си ръце бързо и ниско, както беше модно. Еймъри се ухили.
— Къде си карал колеж?
— В „Андоувър“, а ти?
— В „Сейнт Риджисис“.
— Така ли? Братовчед ми е учил там.
Обсъдиха основно братовчеда, а после Холидей съобщи, че в шест има среща с брат си за вечеря.
— Ела да хапнеш с нас.
— Добре.
В „Кенилуърт“ Еймъри се запозна с Бърн Холидей — сивоокият се казваше Кери — и по време на тънката вечеря от постна супа и бледи зеленчуци те зяпаха останалите първокурсници, насядали или на малки групички, които очевидно се чувстваха страшно неудобно, или на големи, които изглеждаха напълно като у дома си.
— Чувам, че столовата била доста лоша — каза Еймъри.
— Такива са слуховете, но сме задължени да се храним там или във всички случаи поне да плащаме.
— Престъпление!
— Наглост!
— Е, в Принстън се налага да преглъщаш какво ли не през първата година. Съвсем като в гаден колеж.
Еймъри се съгласи.
— Но затова пък е щуро — наблегна той. — Не бих отишъл в Йейл за милиони. — Нито пък аз.
— Заловил ли си се с нещо странично? — запита Еймъри по-големия брат.
— Аз не, Бърн ще сътрудничи на „Принс“ — искам да кажа „Дейли Принстониън“, знаеш ли го?
— Зная го.
— А ти?
— Ами… Ще си опитам късмета в отбора по ръгби на първокурсниците.
— Играл ли си в „Сейнт Риджисис“?
— Малко — призна Еймъри, подценявайки факта, — само че напоследък много почнах да слабея.
— Не си слаб.
— Какво да ви кажа, миналата есен бях набит.
— Така ли!
След вечеря отидоха на кино, където находчивите коментари на някакъв студент пред него, а също и дивият рев и виковете в залата докараха Еймъри до възторжено вцепенение.
— Охоо!
— Ах, какво си ми мъжле, колко си голям и силен, а пък — ооох, толкова си нежен!
— Завинтиха се!
— Ето ги, завинтиха се!
— Целувай, бързо целувай дамата!
Една група засвири с уста „Край морето“ и цялата зала поде шумно мелодията. Последва неразбираема песничка, която включваше продължително тропане с крака, а след нея друг безкраен несвързан жален куплет!
Докато си пробиваха път навън, стрелкащи и обстрелвани от хладно-любопитни погледи, Еймъри реши, че киното му допада и че иска да му се наслаждава, както му се бе наслаждавала с язвителните си келтски апострофи и с отношение, в което се смесваха критично остроумие и снизходително забавление, редицата пред него на старшите студенти, провесили ръце назад през облегалките.
— Искаш ли сладолед? — попита Кери.
— С удоволствие.
Вечеряха богато, а после, след като се поразходиха още малко, бавно се прибраха на № 12.
— Прекрасна нощ.
— Вълшебна.
— Вие двамата ще си разопаковате ли багажа?
— Като че ли да. Хайде, Бърн.
Еймъри реши да поостане на стълбите и им пожела лека нощ.