Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Ние сме от проклетата средна класа, там е работата! — оплака се един ден Еймъри на Кери, както си лежеше на дивана и със замислена точност палеше цигарите една от друга.
— Какво лошо има в това? Приели са ни в Принстън, така че пречи ли ни нещо да се отнасяме със същото превъзходство към малките университети — бием ги по всички точки, по-уверени в себе си сме, обличаме се по-добре, слагаме ги в джоба си.
— О, съвсем не съм против бляскавата кастова система — призна си Еймъри. — Харесва ми най-отгоре да се разполага групичка тузари, но, ей богу, Кери, аз трябва да съм един от тях.
— Само че засега, Еймъри, ти си просто един потен буржоа.
Известно време Еймъри остана да лежи в мълчание.
— Но не за дълго — произнесе той накрая. — Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.
— Почетни белези. — Внезапно Кери проточи врат към улицата. — Ето го Лангедък, ако искаш да видиш какво представлява… и Хъмбърд по петите му.
Еймъри скочи и се хвърли към прозореца.
— Я виж ти. — възкликна той, докато оглеждаше знаменитостите. — Хъмбърд изглежда финяга, но тоя Лангедък… май е доста грубоват, не мислиш ли? Нямам вяра аз на типове като него. Всички диаманти изглеждат големи, преди да ги обработят.
— Е — отвърна Кери, когато възбудата премина, — ти пък си литературен гений. От теб зависи да го докажеш.
— Питам се… — Еймъри замълча — дали мога. Честно казано, понякога си мисля — да. Знам, че звучи отвратително самонадеяно, но на никого освен на теб не бих го казал.
— Ами карай тогава. Пусни си дълга коса и напиши стихотворения като оня тип Д’Инвилиърс, дето ги печата в „Лит“.
Еймъри лениво посегна към купчината списания върху масата.
— Прочете ли последния му бисер?
— Не ги пропускам. Рядко нещо са.
Еймъри прелисти броя.
— Ей, ама той първокурсник ли е?
— Ъхъ.
— Я чуй това! Господи!
— Какво, дявол да го вземе, иска да каже?
— Килърска сцена.
— Стига бе! Кери, ти схващаш ли идиотския му смисъл? Кълна ти се, нищо не разбирам, а нали и аз все пак минавам за литературна птица.
— Е, доста е засукано — отговори Кери. — Като го четеш, просто трябва да си мислиш за катафалки и прокиснало мляко. Има и по-свестни.
Еймъри хвърли списанието върху масата.
— Направо излизам от кожата си — въздъхна той. — Знам, че не съм съвсем като хората, а ненавиждам всеки друг, който също не е. Не мога да реша дали да усъвършенствам ума си и да стана велик драматург, или да прелистя надве-натри дебелите речници и да стана принстънски зализвач.
— Че защо трябва да решаваш? — подсказа му Кери. — Остави се на течението, като мен. Аз ще доплувам до дълбоките води на известността на буксир, стиснал за опашките фрака на брат ми Бърн.
— Не мога да се оставя на течението, искам да ми бъде интересно. Искам да дърпам конци, пък дори и заради някой друг, или да бъда главен редактор на „Принстониън“, или председател на „Траянгъл“. Искам да се възхищават от мен.
— Прекалено много мислиш за себе си.
Еймъри се сепна от тия думи.
— Не е така. Мисля също и за теб. Мигом трябва да излезем оттук и да се смесим с курса, докато още е забавно да си от висшето съсловие. Искам на юнската забава например да си доведа някоя разкошна нежна рибка, но само ако съм успял да стана страшно весел и непринуден, да я запозная с каймака на нашите салонни царе и с капитана на отбора по ръгби, и с всички останали простаци.
— Еймъри — Кери губеше търпение, — ти просто се въртиш в затворен кръг. Ако искаш да си знаменитост, излез и направи нещо; ако не искаш — не се впрягай. — Той се прозина. — Хайде да оставим стаята да се проветри от дима. Нека идем да погледаме тренировката на ръгбистите.