Избрани творби в три тома, том 2

— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.

— Не. От кого е?

— Той е авторът — не го ли знаеш?

— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.

— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.

— С удоволствие… благодаря ти.

— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.

Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.

— Ще дойда.

Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“20, и „La Belle Dame sans Merci“21; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари22, Пинеро23, Йейтс, Синг, Ърнест Досън24, Артър Саймънс25, Кийтс, Зудерман26, Робърт Хю Бенсън27, „Савойските опери“28 — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.

Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе-долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.