Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:
— А! Първокласна работа!
Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.
— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.
— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.
— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?
— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)
— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.
Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.
— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.
— Не. От кого е?
— Той е авторът — не го ли знаеш?
— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.
— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.
— С удоволствие… благодаря ти.
— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.
Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.
— Ще дойда.
Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“20, и „La Belle Dame sans Merci“21; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари22, Пинеро23, Йейтс, Синг, Ърнест Досън24, Артър Саймънс25, Кийтс, Зудерман26, Робърт Хю Бенсън27, „Савойските опери“28 — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.
Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе-долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.
20
„Мистичната скръбна Долорес“ — балада от Суинбърн.
21
„La Belle Dame Sans Mersi“ — стихотворение от Джон Кийтс.
22
Джеймс Матю Бари (1860–1937) — английски журналист, романист и драматург, автор на известната детска пиеса „Питър Пан“. В творчеството си умело съчетава реалистичното описание с фантастични и романтични елементи.
23
Артър Уинг Пинеро (1855–1934) — английски драматург, автор на фарсове, сантиментални и драматични пиеси.
24
Ърнест Досън (1867–1900) — английски поет, най-стойностният от кръга на символистите декаденти. Основни теми в поезията му са любовта и смъртта
25
???
26
Артър Саймънс (1865–1945) — английски поет, критик и романист, чието творчество е дълбоко повлияно от модерната френска литература. Издател на списанието за изкуство и литература „Савой“ (1886), което отстоява модернизма и около което гравитират писателите декаденти.
27
Робърт Хю Бенсън (1871–1914) — английски писател, автор на религиозни романи. Бил е католически свещеник
28
Савойските опери — цикъл музикални комедии от английския драматург-хуморист Уилям Гилбърт (1836–1911) и композитора Артър Съливан (1842–1900), особено популярни в Англия и САЩ в края на XIX и началото иа XX век, които са били поставяни за първи път в лондонския театър „Савой“, построен специално за инсценизациите на тези комедии