Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Филип се опита да каже нещо, но не можа.
— А сега ти, Върнън.
Настъпи тишина. След малко Върнън се прокашля:
— Аз бих искал Моне.
— Мислех си, че точно това ще кажеш. Струва ми се, че ще можеш да вземеш петдесет милиона, или малко повече за него. Надявам се да го продадеш. Моля те, не го дарявай на фондации. Не пръскай повече пари. Когато най-сетне откриеш онова, което търсиш, може би тогава ще проявиш мъдростта да дадеш малко от парите си, мъничко.
— Благодаря, татко.
— Смятам също така да те изпратя обратно с пълна торба скъпоценни камъни и монети, така че да платя на Чичо Сам.
— Добре.
— А сега, Том, ти си на ред. Какво ще вземеш?
Том погледна Сали.
— Бихме искали Кодекса.
Баща му кимна:
— Интересен избор. Ваш е. А сега, Борабей, ти си — последен, но не и на последно място. Кое е онова толкова мистериозно нещо, което ти искаш и което не е в пещерата?
Борабей се приближи до леглото и прошепна нещо в ухото му.
Старецът кимна:
— Отлично. Считай го за уредено. — Той започна да пише. Лицето му бе обсипано с капчици пот, дишаше хрипливо и плитко. Том виждаше, че не му остава много. Освен това знаеше каква е смъртта при сепсис.
— А сега — каза баща им, — оставете ме за десет минути, за да напиша последната си воля и завещанието. След това ще съберем свидетели и ще го изпълним.
85.
Том, братята му и Сали стояха в подобната на катедрала пещера от дървета и гледаха голямата погребална процесия по пътеката към прясно изсечената във варовиковите скали гробница, високо над селото. Гледката беше изумителна. Най-отпред четирима воини носеха върху носилка тялото на Максуел Бродбент. То беше балсамирано по древните маянски традиции. По време на процесията новият вожд на селото беше превърнал трупа в Ел Дорадо, Позлатения от индианската легенда — по начина, по който маите навремето бяха погребвали своите императори. Бяха намазали тялото с мед и го бяха поръсили плътно със златен прах, за да го превърнат в безсмъртната форма, която щеше да приеме в следващия живот.
Зад носилката с баща му се точеше дълга процесия от индианци, които носеха погребални предмети в гробницата — кошници със сушени плодове и зеленчуци, орехи, вода и масло, както и голямо количество традиционни маянски предмети като нефритови статуетки, боядисани тенджери, ковани златни чинии и кани, оръжия, колчани със стрели, мрежи, копия, и всичко онова, което би могло да потрябва на Максуел Бродбент в отвъдния свят.
След тях се движеше индианец, който носеше картина на Пикасо на гола жена с три очи, квадратна глава и рога, последвана от огромната картина на Понтормо — „Благовещението“, носена от двама потни индианци; после идваше един портрет на Медичите на Бронзино, две римски статуи, още няколко картини на Пикасо, Брак, две на Модилиани и още статуи — погребални предмети на двайсети век. Внушителната процесия се виеше нагоре по склона и в гората.
Най-сетне идваше оркестърът, ако можеше изобщо да се нарече така: група мъже, които свиреха на кратунени флейти, надуваха дълги дървени тромпети и удряха пръчки, а едно момче блъскаше колкото му сила държи по протъркан барабан, тип уестърн.
Том усещаше смесица от тъга и катарзис. Една епоха си отиваше. Баща му бе мъртъв. Това бе последното сбогуване с детството му. Пред очите му преминаваха нещата, които познаваше и обичаше, нещата, с които бе израснал. Това бяха нещата, които и баща му бе обичал. Когато процесията влезе в гробницата, тъмнината погълна всичко — както хора, така и погребални предмети — след което хората излязоха, примигвайки на светлината, с празни ръце. Тук колекцията на баща им щеше да бъде затворена на сигурно, на сухо, пазена и защитена, докато той и братята му се върнеха, за да вземат онова, което беше тяхно. Маянските съкровища, разбира се, щяха да си останат в гробницата завинаги, за да осигурят добър и щастлив живот на Максуел Бродбент в отвъдното. Но западните съкровища бяха техни и Тара щяха да ги пазят. Това беше погребение на погребенията. Само императорите на маите са били погребвани по подобен начин; и то преди хиляди години.
Три дни, след като написа последната си воля и завещание, Максуел Бродбент почина. Само през един от тези дни умът му бе бистър и ясен. Смъртта никога не беше приятна, помисли си Том, но в тази имаше нещо благородно, ако изобщо можеше да се употреби тази дума.
Том никога нямаше да забрави този ден. Четиримата сина стояха около хамака на баща си. Не говореха много, а когато го правеха, то беше само за тъжни неща — спомени, истории за забравени места, за хора, които си бяха отишли. И онзи ден на пестеливи думи беше много по-ценен от всичките десетилетия важни разговори за сериозни неща, уроците, съветите от баща към син, приказките след вечеря. След цял един живот Максуел най-накрая ги беше разбрал и те го бяха разбрали. Беше толкова просто и толкова силно.