Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Леле, я вижте! — извика мъжът до него. Маркъм погледна през своя прозорец. Пред тях висеше огромен, серножълт и нашарен с оранжево облак. — За пръв път виждам такова нещо — възбудено каза човекът. Маркъм се зачуди дали пилотът ще прелети през него. След секунди прозорецът се замъгли и той разбра, че вече минаваха през по-долен пласт от жълтата маса пред тях. Самолетът се наклони, започна да се издига и налягането го притисна към седалката.
— Точно пред нас, приятели, е един от онези облаци, за които чуваме напоследък. Минавам през него, за да го видите по-добре.
Това обяснение се стори на Маркъм прозрачно фалшиво. Пилотите не променяха височината по прищявка. Облакът изглеждаше тежък и някак си по-солиден от пухестите бели вълма около него. През горната му част се виеха тъмносини спирални нишки, които му придаваха куполообразен профил.
Маркъм измърмори нещо и се върна към книжата си. Преписа новите уравнения от картона и започна да ги проучва, като се опитваше да се дистанцира от тънкия, висок писък на двигателите. Веднъж един инженер му бе казал, че равнището на шума на новото поколение свръхскоростни двигатели било непоносимо. „Рокуел Интернешънъл“ трябвало да направи прекомерни разходи, за да приглуши остротата на звука. Загубили шест месеца, за да скрият писъка под успокоително басово покривало, така че топлите тела вътре да не го усещат и да останат доволни в металната прегръдка. Е, при него нямаше полза. Винаги бе проявявал чувствителност към звука. Той откри запушалките за уши в стегнатия с ластик джоб пред себе си и си ги сложи. Единственият остатък от писъка на двигателите бе акустично вибриране, което проникваше през краката му и отекваше в зъбите му.
Прекара един час в проверка на новите уравнения. Те даваха разумни решения на ограничени проблеми, които той знаеше. При малка дължина на скалата и ако пренебрегнеше гравитационните ефекти, получаваше стандартните уравнения на теорията на относителните частици. Решенията на Айнщайн се получаваха лесно с няколко плавни замаха на молива. Но когато уравненията на Уикъм се вземеха изцяло, без да се стъпва встрани върху позната почва, те ставаха неразбираеми.
Маркъм примижа към кратките, сбити знаци. Ако разкъсаше този възел от символи тук, ако просто ги пренебрегнеше… но не, така не беше правилно. Тук трябваше да се направи нещо повече от безпощадно разместване. Работата трябваше да придобие усещането за вярност, да се плъзга напред по собствената си инерция. Въпросите на естетиката стояха над логическите стандарти. Новите разработки във физиката винаги даваха на първо място логична структура, която бе по-елегантна. Второ, щом бъдеше разбрана, структурата ставаше не само елегантна, тя беше и по-проста. Трето, от структурата произтичаха последствия, по-сложни отпреди. Постоянно присъстващият капан в търсенето на нови пътища бе да объркаш стъпките. Това трудно можеше да се обясни на някой философ — в математическото изкуство имаше нещо, което ти избягваше, ако не го потърсиш. Платон бе велик философ и беше решил, че иска планетите да се движат в системи от кръгове, съчетани в едно, за да дадат наблюдаваните орбити. Но както бе открил Птолемей, законите, необходими, за да се получат тези свързани кръгове, бяха ужасяващо сложни. А това би означавало, че сложните закони ще доведат до прости последствия, което нямаше да е правилно. Така всички трудове на Птолемей представляваха теория, която дрънчеше и пъшкаше с въртящи се кристални сфери и скърцащи зъбни колела в някаква гибелна машина.
От друга страна, теорията на Айнщайн беше логически по-елегантна от тази на Нютон. Фина, но проста. Нейните последствия бяха много по-сложни за разработване, което бе правилният резултат. Маркъм разсеяно се почеса по брадата. Ако имаш това предвид, още преди да започнеш, можеш да отхвърлиш много подходи, знаейки, че те в крайна сметка ще се окажат грешни. Всъщност, нямаше избор между красота и истина. Трябваше да постигнеш и двете. В изкуството елегантността се криеше в блудността на думите, извъртани по различен начин от всяко поколение критици. Във физиката обаче, човек трябваше да научи от миналите хилядолетия един деликатен урок. Теориите бяха по-елегантни, ако можеха математически да се трансформират в други рамки, от други наблюдатели. Теорията, която оставаше непроменена при най-цялостната трансформация, бе най-гъвкава, най-близка до универсалната форма. Симетрията SU(3) на Гел-Ман беше подредила частиците в универсални редици. Групата на Лоренц, изоспинът, каталогът на свойствата, означен като Странност, Цвят и Чар — всички те оформяха ефирното Число в конкретното Нещо. Така че, за да надхвърли рамките на Айнщайн, човек трябваше да следва симетрията.