Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Когато се върнеше на Земята, съзнанието му щеше да е препълнено с нова информация, щеше да е научил неща, непознати за всички останали учени. Можеше да дълбае тази бездънна мина през цялата останала част от кариерата си, да изписва тонове страници и трактати, а можеше и да преразкаже някои от най-добрите илдирийските истории за широката публика.
Вао’сх го поведе из задните улички на Марата към претъпканите общи жилища на слугите, помощниците, готвачите и поддържащия персонал.
— Тъй като Сагата за седемте слънца е притежание на всеки илдириец, всичко това са детайли и нюанси, които ще ми дадат възможност да разказвам по начин, съответстващ и смислен за всички съсловия.
Влязоха в едно преходно помещение в покрайнините на купола. Вао сх беше силно развълнуван.
— Сега ще те изведа навън и ще разбереш защо толкова много илдирийци идват тук.
С помощта на паметителя Антон постави върху лицето си мазен жилав сребрист пласт. Вао’сх му показа как да нагласи пластичната мембрана върху устата си. Тъмни очила покриха очите му и той не виждаше почти нищо. Застанал пред люка, който извеждаше навън — „външния курорт“, както го наричаха маратанците, — Антон пое дълбоко дъх през мембраната.
Вратата се плъзна и го плисна златиста вълна от светлина и жега. Допреди миг очилата му се струваха непроницаеми, но сега примигна от яркия пейзаж, осеян с черни и пурпурни скали, светлокафяви пустини и блещукащи легла на пресъхнали езера.
Куполите зад гърба му сияеха като диамантени фасетки в златни полусфери, които отразяваха слънчевите лъчи обратно към небосвода. По балкони и платформи илдирийци в сребристи одежди си подхвърляха меки топки с цвят на мед.
— Чувствам се като мравка под лупа — каза Антон. Не можеше да си представи, че това е подходящо място за почивка. — Как издържате на това слънце?
— Нали е чудесно? — Двамата крачеха през ослепителния зной към дълбока димяща цепнатина върху повърхността на Марата. — Вероятно никога няма да проумея принципите ти на забавление, но си мисля, че ще ти е интересно да видиш каньоните. Дълбините им тънат във вечна сянка дори през най-ярките дни.
Двамата историци бяха станали изключително близки приятели. Различията между тях бяха повод за постоянно изумление, а много често и ги забавляваха. Незначителните на брой сходства — най-вече на биологично ниво — бяха твърде удивителни.
След първите контакти с древните заселнически кораби някои илдирийци се бяха запитали дали човешката раса не е загубено разклонение от собствения им галактически епос. Но когато илдирийските паметител и се бяха запознали със земната история, се бяха смаяли. Човешките стремления им се струваха безразборни и нецеленасочени. Историческите описания на различните нации имаха коренно различаващи се фабулни разклонения, смущаващо много безсмислени хроники за възхода и падението на абсолютно незначителни империи. Илдирийците имаха чувството, че хората са загубили връзката със собствената си история — човешката Сага.
Стръмна пътека отвеждаше надолу по скалистите склонове от ръба на каньона. От дълбините се издигаха облаци влага и въздушните течения ги завихряха във въртележката си.
Антон запухтя, щом се заспускаха по склона. Температурата си оставаше потискащо висока, а влагата сякаш проникваше през дихателния му филтър.
Покрити с броня ракообразни растения се подаваха от пукнатините. Прикрепените по стената молюски протягаха цветове като морски анемонии от кварц. Някои от цветчетата подрънкваха и се разтваряха като ветрила. Дребни като комарчета създания пърхаха из изпаренията и гладните цветове ги налапваха.
Вао’сх протегна ръка и тупна едно от цветята. То изщрака и се сви в телескопичното си стъбло, скривайки се в перлената си раковина.
— Наричаме ги ч’канхи — живи крепости. Когато падне нощ, затварят чувствителните си тъкани и заспиват зимен сън.
Антон се изненада от гъсталака бронирани анемонии в дълбочините. Твърдите цветя стигаха до раменете му и се полюшваха в зловещата тишина. Той се усмихна зад дихателната си маска.
— Не е ли удивително на какво са способни тези създания, за да оцелеят?
— Отчаянието много често води до изумителни видоизменения.
Когато най-после се върнаха в Прайм, срещнаха пет кликиски робота, които се прибираха от работните зони. Придвижваха се в пълен синхрон. Извърнаха геометричните си глави и червените им оптически сензори проблеснаха.