Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
С куркащ стомах и мъждукащ оптимизъм той закрачи през обекта и намери сметище и няколко забравени дреболии. Но хора нямаше. Доколкото си спомняше, името на планетата беше Пим, доста известен кликиски свят. В по-добри времена и при редовен космически транспорт би могъл да се превърне в значителен археологичен обект, а дори и туристически център, но сега бе пуст.
С огромно облекчение Дейвлин откри автоматична водна помпа. Беше изключена. След около час ремонтиране успя да я задейства и от нея бликна студена вода, истинско съкровище. Той загълта с неописуема наслада. Наплиска лицето си, намокри тъмната си коса, изми се и дори опра ризата си. В една от сградите намери изоставени припаси в таен склад. Макар и с изтекла годност, лагерната храна бе чудесна и възвърна силите му.
Но дори фактът, че знае, че е на Пим, не му даваше по-голяма яснота как би могъл да се върне на Рейндик Ко. Храната щеше да му стигне най-много за ден-два. Не разполагаше с никакви средства за комуникация. Ако успееше да изпрати сигнал за критична ситуация, Базил Венцеслас можеше да го избави, но без наличието на зелен жрец всяко съобщение би пътувало месеци преди да бъде засечено от някой.
Дейвлин се отпусна изтощен. Вече се спускаше мрак. Все пак за първи път през последните най-малко два напрегнати дни — различните планети и времеви зони го затрудняваха да определи със сигурност изминалото време — бе успял да удовлетвори глада и жаждата си. Щеше да се наспи и да възвърне силите си.
Утре щеше да продължи с опитите.
78.
Антон Коликос
Окъпани от ярка светлина, двамата разказвачи седяха върху една площадка под куполите на маратанския Прайм и се усмихваха на насочилата вниманието си към тях публика. Антон и Вао’сх се редуваха да забавляват съсредоточените си слушатели с необикновените митове и легенди на своите народи. Антон се наслаждаваше на най-прекрасния период от живота си досега.
— „Свирачът на флейта“ е поучителен разказ, уплашил немалко деца и родители. — Антон не притежаваше месестите многоцветни лобове на паметител, но полагаше всички усилия да привлече вниманието на публиката си с жестикулации. Разказваше за покрития с кръпки странник, направил сделка със старейшините на нападнатия от плъхове град, и за ужасното възмездие, с което ги наказал, когато бил измамен.
Благородниците, чиновниците и прислугата бяха едновременно увлечени и объркани. Антон често трябваше да прекъсва разказа, за да обяснява, че плъховете са животни, които разнасят болести, че хората не усещат с помощта на тизма, когато някой ги мами, че един надут кмет не е същото като маг-император или губернатор. След като разказа докрай как отмъстителният странник отвел децата в каменната планина и оставил само едно куцо момченце, слушателите забъбриха развълнувани.
— Но това наистина ли се е случило? — запита един чиновник, седнал до очарователна плешива жена с шарени рисунки по лицето. — Това случка от вашата история ли е?
— Не, това не е случка. Просто измислица.
Това още повече смути аудиторията.
— Но как е възможно една история да не е истина?
— Истина е в известен смисъл. Поуките без съмнения са важни както за хората, така и за илдирийците. На Земята понякога си измисляме истории за развлечение или за да изследваме нови посоки на мисълта. Истината в тях не е непременно в подробностите, а в посланието. — Той се усмихна и повдигна вежди. — Но ви бе интересно, нали?
Вао’сх заобяснява на слушателите:
— Хората имат по-различно отношение към разказите. Ние имаме своята Сага за седемте слънца, а те имат много приказки, които не са свързани в едно цяло. Нито един човек все още не е осъзнал тяхното единство, включително паметителят Антон.
За да намали объркването им, Вао’сх разказа популярна хумористична история от Сагата, на която Антон се забавляваше много. Човешкият учен вече бе разказвал забавни притчи и приказки, като се започне с „Андрокъл и лъвът“ и се стигне до „Червената шапчица“. И макар курортистите на Марата да бяха възрастни, възторгът им беше детински. Всяка от старите му истории беше съвсем непозната за илдирийците.
След като публиката се разпръсна, двамата с Вао’сх тръгнаха да се поразходят. Антон ежедневно отделяше много часове за напрегнато изучаване на Сагата за седемте слънца, но отделяше време и за разговори с историка, за да поглъща и осмисля илдирийската култура.
Безгрижни илдирийци се шляеха наоколо и се смееха, играеха на разни игри, хранеха се в изискани заведения. Антон никога не си бе позволявал излишества с храната, тъй като университетската му заплата не му позволяваше безразсъдни волности. Но тук на Марата бе решил да се докосне до всички аспекти на илдирийската култура.