Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Под воя на силния вятър Нора вече чуваше слаб шум: нискочестотен, дълбок и заплашителен. Спокойните вирове внезапно се развълнуваха. Набързо захвърлените чували диво заподскачаха.
Задъхана, археоложката прегази вира. Вятърът се усилваше бързо. Тя изведнъж усети болезнено изпукване в ушите: рязка промяна на въздушното налягане. Озърна се назад към Смитбак и Арагон, мокри и разрошени, и се опита да им изкрещи да побързат. Гласът й се изгуби под мощен грохот, който отекна в каньона и накара ушите й повторно да изпукат.
След него настъпи напрегната тишина. Вятърът ненадейно утихна.
Смутена, тя се поколеба и напрегна слух да улови и най-тихия звук. Сякаш в безкрайната далечина чу тропот и хрущене, странно отчетливи въпреки разстоянието. Отново се обърна към перваза, осъзнала, че чува нахлуването на камъни и дънери в отвора на каньона, рикоширащи от стените му по пътя си към тях. Докато тичаше, отново се надигна вятър, пронизително зави и вдигна струи вода от повърхността на потока. Пороят, знаеше Нора, първо щеше да превърне каньона във вятърен тунел.
Тя продължи напред. Звукът се превърна в ужасяващ вой и постоянно усилващият се ураган забрули гърбовете им.
„Няма да успеем“ — помисли си Нора. Озърна се назад и видя, че Арагон е паднал. Протегна ръце към него и закрещя, ала гласът й се изгуби във вятъра.
Изведнъж иззад тях се свлече камък, с мощен екот заподскача по стените на каньона и с ужасяваща скорост профуча над главите им. Последва го втори, още по-голям, който със страшна сила се блъсна в тополовия дънер и продължи нататък по каньона, оставяйки след себе си мирис на дим и чакъл.
Задъхана и кашляща, Нора стигна до перваза, хвана се с две ръце и се изтегли от водата. После се закатери нагоре, като се хлъзгаше по мократа скала. Въздухът се изпълни с водни пръски, които безмилостно шибаха лицето. Трябваше да се вкопчи в скалата, за да не бъде пометена от вятъра.
По каньона точно под тях профуча воден език и светлината помръкна. Събитията се развиваха толкова бързо — времето така ненадейно се бе променило, — че за миг Нора се усъмни дали това не е някакъв страшен кошмар. Едва различаваше фигурата на Арагон, който се катереше по перваза под нея.
Втори воден език последва първия и едва не отнесе Арагон от стената на каньона. Смитбак спря, пресегна се назад, хвана антрополога за ризата и го изтегли. Докато Нора безпомощно ги наблюдаваше отгоре, нова вълна заля крака на Арагон. Въпреки рева на пороя й се стори, че чува вика му: странен, кух, отчаян звук.
Смитбак потърси по-добра опора, докато Арагон бе отнесен от перваза и увисваше в празното пространство. Един летящ във въздуха камък се блъсна в него и го завъртя. Платът безшумно се раздра и журналистът се строполи върху скалната стена с остатъците от яката на Арагон в ръка. Свирепият вятър издигна нещастния учен над танцуващите скали и го запрати по посока на течението. Понесено от следващия воден език, тялото му се заби в стената на каньона и се провлачи по нея като сирене по ренде. По тъмния камък останаха червени следи, които бързо изчезнаха, също като самият Арагон, в кипящата пяна.
Нора сподави риданието си, обърна се, вкопчи се в следващата издатина и се изтегли нагоре. „По-нависоко — помисли си тя. — Още по-нависоко.“ Смитбак бързо я следваше. Археоложката се подхлъзна, възстанови равновесието си, после отново падна и вятърът я откъсна от скалата. Докато се плъзгаше, Смитбак я прегърна и тя се усети, че я тегли нагоре по тесния перваз, все по-близо до пещерата.
И тогава най-после се появи основната маса на пороя: грамадна сянка, която се извиси високо над тях, мрачен клин, който угаси последната светлина, пенеща се стена от въздух, вода, кал, скали и изтръгнати дървета, тласкаща пред себе си вятър със силата на торнадо. Нора усети, че Смитбак за миг изгубва равновесие, но в следващия миг я вмъкна в кухината, хвърляйки се след нея. Разнесе се внезапно трополене от безброй камъни, удрящи се в стените на каньона. Журналистът се вцепени и Нора чу глухия плясък на камъните по гърба му.
После чудовището се спусна и ги обгърна в безкрайния си черен задушаващ рев. Грохотът продължаваше нетърпимо и Нора си помисли, че полудява. Свита на кълбо, тя се молеше треперенето да престане. Струи вода плискаха в пещерата наоколо, блъскаха раменете й, теглеха крайниците й, сякаш се опитваха да я издърпат от това убежище.
Струваше й се странно, че умира толкова бавно. Мъчеше се да диша, ала кислородът сякаш беше изсмукан от въздуха. Усети, че прегърналите я ръце на Смитбак се отпускат с ужасяващ спазъм. Отново се опита да си поеме дъх, изхълца, задави се, нададе вик — светът се затвори около нея и тя изгуби съзнание.