Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Намери количката, под бараката зад къщата, точно както й беше казала Естела. Дървената постройка се беше наклонила на една страна от времето, но отвътре беше солидна. Маноло беше подредил грижливо в нея всичко, което щеше да й трябва, за да направи олтара за майка им. Тя мислено благодари на брат си за грижовността му. Много работа имаше да се свърши, преди да падне вечерта, но беше уверена, че ще се справи сама. Трябваше. Това беше най-малкото, с което можеше да почете майка си.
Градчето беше свръхестествено спокойно толкова рано сутрин. Количката скърцаше шумно, докато я буташе по слабо осветените улици. Единствените светлини идваха от местната мелница, откъдето се разнасяше звукът от постоянното тракане на машините, мелещи царевицата. Две жени мълчаливо отиваха натам, за да се снабдят с нужната им за днес дажба царевично брашно за тортили. Усмихнаха й се и помахаха с ръка, когато се разминаха. Някъде отдалече се чу кукуригане на петел. Марипоса се замисли за роднините си, които живееха във ферми извън града. Сигурно сега се събуждаха, жените правеха тортили, децата помагаха с къщната работа, преди да отидат на училище. Изпита внезапен, силен порив на любов към всички тях. Те бяха нейното семейство — чичовци, лели, братовчеди. Добри, честни хора, които я обичаха. Трябваше да си спомня за това всеки път когато се почувстваше слаба, трябваше да се научи да черпи сила от тази любов.
Усещаше, как миналото й прошепва стари, забравени спомени, когато минаваше през града, където си беше играла като дете, където бяха родени майка й и нейната майка преди това. Колко ли пъти беше вървяла по тази улица, хваната здраво за ръката на Есперанса? Онова малко момиченце с плитките и панделките никога не си беше представяло, че някой ден ще се отскубне от ръката на майка си и ще избяга толкова надалече. Нито колко тежък и пълен със срам ще бъде животът й. През дългите мъчителни дни на възстановяването си винаги беше хранела надеждата, че в края на нейното изпитание, ако намереше сили да упорства, щеше да получи опрощение. Мечтаеше как ще хване ръката на майка си отново и ще чуе нейния глас, който й казва, че я обича. Тази мечта, беше запълвала в продължение на години черната дупка на самота в гърдите й. А сега мечтата беше мъртва.
Спря, смазана от отчаяние. Приведе се напред и си пое дълбоко дъх. Болката беше все още толкова прясна. Сам й беше казал, че спомените й са заровени дълбоко в нея. Да се отдаваш на лошите спомени беше опасно. Бе я предупредил, че не бива да им позволява да замърсяват новия живот, който създаваше за себе си. Марипоса повдигна отново клатушкащата се дървена количка и се концентрира върху придвижването си напред, крачка след крачка, използвайки цялата си сила, за да я бута по калдъръмената уличка. Ръцете я боляха, но продължи да бута нагоре по хълма. Църквата беше в края на пътя, а гробището — точно зад нея. Сви малко встрани, когато покрай нея премина камион. Вътре имаше двама мъже в дънкови якета, а отзад в каросерията бяха нахвърлени инструменти и се излежаваше едно рошаво и мизерно на вид куче. Мъжете вдигнаха ръце за поздрав. Марипоса им кимна в отговор.
Миналата вечер, Маноло й беше казал, че Мария му се обадила веднага след като научила за смъртта на Есперанса. Беше се разплакал, когато й разказваше колко тежко бяха приели новината всички от семейството. Смъртта на майка му ги беше заварила неподготвени. За съжаление, вече не можеха да компенсират прекалено многото години мълчание и раздяла.
Маноло и Естела бяха направили много хубава ofrenda за Есперанса в дома си. Марипоса знаеше, че ще стане така, и затова се беше обадила, преди да тръгнат от Сан Антонио, и бе помолила брат си да й позволи да направи сама олтар за майка им на нейния гроб. Отначало Маноло беше отказал, защото смяташе, че е правилно цялото семейство да го изгради заедно. Но тя му бе обяснила през сълзи колко много се нуждае от това, като опит да изкупи огромното страдание, което беше причинила на майка им през всичките тези години. Маноло най-накрая се беше съгласил.
В сърцето си Марипоса знаеше, че олтарът е просто символ на нейното отчаяние и съжаление. Не беше глупава и не вярваше, че така ще успее да получи прошката на Есперанса. Но този жест беше единственото, което можеше да й предложи.
Стигна до пустото гробище. Избута количката до семейния парцел и намери гроба, приготвен за Есперанса. Маноло не беше пестил пари и беше поставил на гроба висок каменен кръст. Черната, прясно изкопана дупка беше готова и чакаше останките на майка й.