Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
В този момент Ричър забеляза някакъв мъж в канцеларията. Вдясно. В далечния ъгъл. По диагонал от мястото, на което стоеше. А това означаваше, че мъжът не може да види Хупър. Все още не. Ъгълът не му позволяваше. Микробусът му пречеше.
Мъжът в стаята се раздвижи. Търсеше нещо. Сновеше от бюро на бюро, отваряше чекмедже след чекмедже, ровичкаше вътре с дебелите си пръсти и продължаваше нататък. Беше едър тип. И изглеждаше компетентен.
Хупър отстъпи крачка на назад. Движеше се на пръсти.
Мъжът продължи към следващото бюро. Сега вече ъгълът щеше да му позволи да види Хупър.
Шумът бе оглушителен. Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал. Пуфтене на мотокари и свирене на клаксони.
— Хупър, качвай се в микробуса! — извика Ричър.
Достатъчно силно, за да чуе, надяваше се Ричър.
Хупър, а не другият. Сержантът застина за частица от секундата, после се изстреля напред с протегнати ръце, прескочи раниците и се скри в сенките.
Мъжът в офиса погледна през прозореца. Пристъпи крачка напред. Огледа микробуса. Провери пространството зад него. Опитваше се да открие и най-малкото движение.
После обърна гръб и закрачи към срещуположния ъгъл в задната част на помещението. Излезе през вратата, която водеше към скритата за момента стая.
Ричър зачака.
Мъжът не се върна. Не се появи и след минута. Нито след две. А щеше да се върне, ако бе чул нещо подозрително.
Такава е човешката природа. Щеше да грабне оръжието, да повика приятелчетата си и да се върне.
Но не беше чул.
— Отбой, Хупър! — извика Ричър.
Никакъв отговор.
Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал.
Ричър извика отново, този път по-високо:
— Отбой, Хупър!
Хупър подаде глава от задната част на микробуса. Скочи долу, изправи се и се върна на сигурно място при останалите.
— Бомбите са девет — каза той. — Папката с кодовете също липсва.
44
Групата в другия край на склада бе нараснала до двайсетина души, които вече се намираха на четирийсет метра. Въпреки това групата изглеждаше миниатюрна на фона на огромния склад. И не се държеше заплашително. Ричър прецени, че тъкмо обратното, работниците са се събрали в знак на солидарност, тъй като приемат непознатите за заплаха към шефовете в канцеларията. Готвеха се да сплотят редици срещу натрапниците. Бяха лоялни служители на компанията. Или нещо повече. Може би някои от тях бяха членове на движението. Може би това бе начинът обикновен работник да се издигне до бригадир в Schuhe Dremmler.
Ричър се обърна към Хупър.
— Колко добре говориш немски?
— Доста добре — отвърна сержантът. — Затова работя тук.
— Иди при тях и им кажи да се успокоят и да се върнат на работа.
— Трябва ли да използвам някакво конкретно обяснение?
— Кажи им, че сме служители на американската Военна полиция, които действат по молба на бразилската полиция и извършват рутинна проверка, свързана с вноса на обувки. Проявят ли прекомерно любопитство, можем да го изтълкуваме като възпрепятстване на правосъдието.
— Дали ще ми повярват?
— Зависи от това колко убедителен ще бъдеш.
Проследиха го с поглед как изминава четирийсетте метра и застава лице в лице с водача на тълпата. Хупър заговори с дълги и сложни изречения. Работниците като че ли не приемаха обясненията му.
— Бъдете готови да се намесим, за да го спасим — каза Ороско.
— Не ги ритайте в коленете — нареди Ричър.
— Защо?
— Защитени са с наколенки.
Хупър продължаваше да говори. Да говори и да говори. Тълпата спря на място. Застина в мълчание. Но не изглеждаше убедена. Хупър измина дългия обратен път.
— Направих каквото можах — каза той.
— Ще повикат ли ченгетата? — попита Ричър.
— Едва ли. Объркани са, нищо повече. И разтревожени. Компанията е семейна.
— В такъв случай да побързаме.
— Откъде да започнем?
— От информацията. А това означава от канцеларията. И онзи тип вътре.
— Какви са правилата за употреба на сила?
— Ще преценим впоследствие.
Не надзърнаха повече зад ъгъла. Вече нямаше смисъл да действат толкова предпазливо. Щеше да изглежда нелогично. Затова заобиколиха купчините с бърза, делова крачка и навлязоха в свободното от кашони пространство уверено, сякаш се нуждаеха от подпис върху някакъв документ, отговор на уточняващ въпрос или копие на товарителница. Извадиха оръжията си веднага щом се скриха от погледите на работниците в склада. Влязоха в канцеларията през вратата в далечния ъгъл, близо до пулта за управление на ролетната врата. Така се озоваха в първата стая, откъдето друга врата водеше отзад, където бе влязъл онзи мъж. Вероятно в задната част. На непозната територия.