Вечерен курс

— С колко време разполагаме?

— Не можем да чакаме безкрайно дълго.

Навън се мръкваше. Северни ширини, късен следобед.

— Какъв оборот върти фирмата на Дремлер? — попита Ричър.

— Хвали се, че продава по един милион чифта седмично — отвърна Гризман. — Това прави петдесет милиона годишно. Вероятно преувеличава, но съм сигурен, че продава големи количества.

— В такъв случай офисите, които видяхме, са предназначени единствено за административни дейности — поръчки, фактури и прочие. Спедицията се осъществява на друго място.

— На пристанището — каза Гризман. — Дремлер притежава част от кей.

— И разполага с хора на места, които могат да те изненадат.

— Това обосновано предположение ли е? — попита Синклер.

— Не, госпожо — отвърна Ричър. — Това е най-обикновена догадка.

— Свързана с някакъв търговец на обувки?

— Да използваме Дремлер като теоретичен пример. Да си представим, че той е същински магьосник. Разполага с хора навсякъде, включително в полицейското управление. В резултат на което е следил действията ни от самото начало. Научил е за сделката и е решил да открадне стоката. За славата на каквато и да е там каузата му. Саботира разследването ни. И успя. Сдоби се с микробуса. Разследването ни обаче бе луда надпревара с времето. А на него не му достигаше именно време. Все се налагаше да догонва. Затова не е имал възможност да планира предварително. Не е планирал по-далече от кражбата на микробуса. Сега не знае какво да прави с него. Не знае дори какво има вътре. Тази информация остана в тайна. Мисля, че го е скрил някъде наблизо. Временно. Дремлер иска да си поеме дъх и да обмисли нещата.

— Звучи чудесно — отвърна Синклер, — но има поне още сто други възможности.

— Не са сто — възрази Ричър. — Най-много десет. Но тази се вписва идеално в онова, което знаем. Дремлер е разпитвал фалшификатора за новото име на Уайли. Не е случайно. Освен това притежава част от кей. Един милион чифта обувки седмично. Това са много камиони и микробуси. Никой няма да обърне внимание на един повече или по-малко.

— Ще имаме само един шанс.

Спомни си как бе използвал другата си ръка по същия начин, като едва бе докоснал челото ѝ, но бе заровил пръсти дълбоко в косата ѝ и я бе отметнал назад. Не бе свалил длан, а я бе плъзнал по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл.

Тогава бе рискувал.

— Както кажете — отвърна Ричър.

— Нямаш ли мнение?

— Аз отивам. За всеки случай. Защото, ако това е нашият човек, обзалагам се, че егото му страда, когато подчинените му ядат бой. А това ставаше всеки път, когато ги насъскваше срещу мен. Помолих ги да му предадат да се срещне лице в лице с мен. Да излезем на улицата и да си поговорим. Може би е дошъл моментът за този разговор.