Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Глава 13. Нечисто месо

333 СЗ есен

Разнесе се силен шум, зрението на Рена се разми и се изгуби изцяло, когато очите ѝ се разпаднаха на милиони малки частици.

Когато си безплътен, човешките сетива нямат никакво значение. Тук единственото функциониращо сетиво беше магията, с безкрайните ѝ приливи и отливи. Рена усещаше защитите в къщата на Лийша, които внимателно докосваха същността ѝ. Демонските кости в джобовете на престилката ѝ. Не се намираха в мрежата на великозащитата на Хралупата, но тя можеше да проследи контурите ѝ с такава увереност, сякаш прокарваше ръката си по стена. Нейната енергия ѝ служеше като маяк, Извличането ѝ действаше като вихрушка, заплашваща да я всмуче в себе си.

Вместо това тя се пресегна, търсейки пътека към Ядрото. В двора имаше няколко, обуздани чрез защитни мрежи като водното колело на Фърд Милър в Потока на Тибит.

Защитите на Лийша приличаха на собственичката си, имаха мощно привличане, но бяха достатъчно прости, за да можеш да им се противопоставиш, щом опознаеш силата им. Рена се плъзна в една от тях дълбоко под повърхността.

И веднага долови зова на Ядрото. Звучеше някак отдалеч, както когато Бени удряше по тенджерата, за да ги повика от полето за обяд. Но щом докосна пътеката, тя я обгърна с красивата си песен, изпълнена с обещания за безкрайна власт и безсмъртие.

Ала колкото и да беше красива песента, Рена знаеше, че това е само половината истина. Когато по Новолуние демоните нападнаха Хралупата, тя бе използвала енергията, за да ги отблъсне – и дори онова малко количество едва не я беше унищожило. Ядрото притежаваше безкрайна сила, то бе източникът на цялата магия по света. Нейната собствена магия, достатъчна да я превърне в една от най-могъщите хора на света, беше като свещичка в сравнение с неговото слънце. Рена наистина можеше да стане част от Ядрото, но не и докато се надяваше да запази поне частичка от себе си. Дъждовна капка, паднала в голямото езеро.

Тя се спусна толкова надълбоко, колкото можеше да се осмели, защото знаеше, че зовът ще става все по-силен, след което протегна сетивата си и затърси пътеки обратно към повърхността. Те се простираха във всички посоки, някои по-големи, други по-малки, някои достигаха до близката повърхност, а други криволичеха в продължение на мили, преди най-после да изскочат отгоре.

Нарочно не беше оставила нещо от себе си на пътеката, по която беше пристигнала, но въпреки това я усещаше, позната като миризмата на собствената ѝ пот. Тръгна по нея и разстоянието се стопи за миг. Тя се материализира на юг от Хралупата, потърси отново и по същия начин намери следващата пътека.

Измина стотици мили само с четири бързи скока и се материализира във вътрешността на кулата.

– Ей, има ли някой тук?

След като не получи отговор, тя стисна зъби, изтича до вратата и я изрита с крак. Арлен и Джардир се намираха в двора и оглеждаха защитите, ограждащи пленника им.

– Рен? – рече Арлен.

Двамата с Джардир видяха аурата ѝ и веднага насочиха цялото си внимание към нея.

– Проклетите синове на Ядрото пак го направиха! – изкрещя Рена.

– Какво... – започна Арлен.

– Красиянците са превзели Пристан – прекъсна го тя, сочейки гневно Джардир. – В момента прегазват селцата. Убиват, палят и прогонват хората от домовете им.

– Не в момента – рече Джардир. – Хората ми не водят Шарак Слънце през нощта.

– Като че ли това има значение за всички хора, които си хвърлил на демоните! – изкрещя Арлен. – Знаеше ли за това?

Джардир кимна спокойно.

– Още преди месеци планирахме да ударим Пристан при първия сняг, макар да не очаквах, че ще нападнат без мен.

Арлен прелетя през разстоянието, което ги разделяше. Джардир посегна към Копието си, но Арлен го отби и то отлетя в другия край на двора. После се хвърли напред и блъсна красиянеца в едно дърво. Стволът му беше дебел пет фута, но Рена го чу как пропращя при удара.

Арлен вдигна юмрука си, обвит в ярък воал от енергия, докато вливаше магия в ударните защити по кокалчетата си.

– Животът нищо ли не означава за теб?