Първият закон
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #9
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Весела Люцканова“
- ISBN: 9543110182
- Переводчик: Надежда Ризова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първият закон». Краткое содержание книги:
Докато напрежението расте, Харди. Глицки и дори семействата им са директно заплашени. Полицията не ги пази. Съдебната система не ги защитава. Без никаква власт и все по-изолирани, Харди и Глицки се изправят пред най-тъмния момент в живота си. Защото когато законът ги изостави, те трябва да се обърнат към друг, по-примитивен закон, за да оцелеят.
Брилянтно и силно емоционално напрегнато пътуване из улиците на Сан Франциско. Първият закон е най-наелектризиращия и оригинален роман на Джон Лескроарт до момента.
Знаеше, че след още ден-два усилията му щяха да се обезсмислят. Типичните посетители на „Ноев ковчег“ вероятно се наливаха в някоя долнопробна кръчма всяка вечер, затова евентуалните му спасители едва ли щяха да могат да кажат със сигурност кога точно са били в „Ноев ковчег“. Сряда? Дали пък тогава не са били в „При Лефти О’Дул“ или в „Джонс Грил“? Или пък беше в четвъртък? И двете вечери на бара беше Джон. Остави писалката, затвори очи и се опита да си припомни нещо отличително, което би направило срядата по-запомняща се за него или за някой от клиентите му.
Нищо не му хрумна.
Отвори очи и пред погледа му се изпречи чашата с чист бърбън. Взе я и я помириса — великолепна напитка, „Ноб Крийк“, — но неочаквано тя му се стори някак неприятна. Не самият бърбън, а влиянието му. Замъглените спомени, които в момента му пречеха да спаси собственото си бъдеще, бяха резултат от изпитите чашка след чашка от подобна бутилка.
Замъглените спомени…
Стана, приближи се до прозореца и разтвори щорите. Днес градът не изглеждаше красив. Морето в залива беше сиво-зеленикаво, осеяно с белите гребени на вълните. Отново затвори очи и се опита да си представи бара през онази толкова важна сряда вечер, хората, които бяха седели точно пред него. Несъмнено е разговарял с някои от тях, пускал е шеги, изслушвал е историите им. Онази вечер изобщо не се бе напивал до безсъзнание, но ето че пет дни по-късно нямаше никакви спомени от тогава.
Сигурен бе, че същото важи за всички останали.
Сякаш не беше живял през тези часове. Просто ги нямаше. Както щеше да стане и с днешния ден, знаеше това, ако вземе чашата и я изпие.
А и какво значение имаше в крайна сметка?
Съзнаваше само, че съвсем неочаквано, по някаква причина, имаше значение. Не би трябвало да е изпълнен с такова желание да се бори за живота си и да се опитва да заличи петното от името си, ако дните щяха да продължават просто да се нижат като поредица от празни и незапомнящи се мигове. Вече не искаше тази празнота. Трябваше да се опитат да отнемат живота му, за да прозре това, но поне го бе сторил навреме.
Чувството го връхлетя колкото неочаквано, толкова и неопровержимо. Искаше Мишел да се върне и да влезе през вратата. Искаше да живее заради това. Заради нея.
Заради себе си.
Взе чашата и я изля в мивката. Изплакна я обилно, за да заличи всяка следа от алкохол, отиде до хладилника, напълни я с портокалов сок и го изпи.
Тя се върна. Вечеряха филийки черен хляб с домати и моцарела, зехтин, оцет и морска сол. В зеленчуковия магазин продаваха пресен босилек на малки връзки и те го хапнаха листо по листо заедно със сандвичите и с минерална вода „Пелегрино“. Тъкмо привършваха, когато звънна клетъчният телефон на Мишел. Тя се обади и му подаде телефона. Адвокатът му.
— Някакъв напредък със списъка?
— Три и половина собствени имена. Не съм сигурен дали единият тип се казваше Брайън или Райън.
— А някакви фамилии? — Харди не се радваше на добро настроение днес, от известно време беше все така. — Малките имена не ни вършат работа.
— Знам. Продължавам да опитвам. А междувременно какво ще правим?
— Не много. Ако си добре, където се намираш, остани там.
— И аз така смятах, Диз. Някой успя ли да открие кой стреля по нас?
— Не съвсем. Всъщност е налице сериозен скептицизъм дали изобщо се е случило.
— Разбира се, че се случи.
— Само дето няма и следа от подобно нещо. Оказва се, че аз съм способен да изфабрикувам тези драскотини и подутини, за да злепоставя Панос.
— Каза ли им, че беше Сефия?
— Бил е в Невада.
— Кога?
— Когато стреляха по нас. Всъщност два часа по-късно.
— Е, и?
— Пътят дотам е четири часа.
— Не и с хеликоптер. Диамантеният център има хеликоптер, забрави ли? Сефия работи за тях. — От отсрещната страна настана мълчание. — Диз?
— Тук съм. Искам да те попитам още нещо.
— Битката при Хейстингс през хиляда шейсет и шеста година.
— Не, но отговорът си го биваше. Въпросът ми е какво е накарало Сефия да отиде при Силвърман. Коя е основната причина?
— Това е прекалено лесно.
— Развесели ме тогава.