Огненият херцог [bg]

Другите го наблюдаваха как не успява да свали очи. Почувства се неловко, затова отново уви фигурката и я прибра.

— Подарък от приятелка.

— Приятелка значи? — повтори Тори.

Иън се ухили.

— Разбира се. — Повдигна раницата на гърба си. — Тръгваме ли?

— Трябва да дочакаме Джамед дел Бруно и…

— Самия мен — избумтя гласът на Ивар дел Хивал от вратата. — А пък аз съм съвсем готов. — Той беше захвърлил типичната за Градището ливрея и се бе преоблякъл в бяла риза и кафяви панталони, които биха изглеждали напълно обикновени по улиците на Хардуд или където и да е, ако не се обръщаше внимание на малко странната им кройка и факта, че отпред нямаше цип, а копчета, които дори не бяха скрити.

Не биваше да се забравя и коланът за меча, но Иън вече бе толкова свикнал с това, както и с меча на собствения си кръст. Сигурно трябваше да убеди Ивар дел Хивал да си отреже опашката и да пооформи малко щръкналата брада, но дори и така приличаше на поостаряло хипи, макар и доста мускулесто.

Тори се изправи и зарови в раницата, а след това посегна да закопчае меча на кръста си.

— Бранден дел Бранден — каза той. — Благодаря ти за гостоприемството и се надявам отново да се възползвам от него. — Обърна се към лорд Сенсевер. — Благодаря ти за любезните пожелания, отправени към семейството ми и към мен.

— Да. На всяка цена ги предай на баща си и на майка си, както и на Изключителната Маги.

Тори кимна.

— На всяка цена.

Ториан дел Орвалд се изправи, но с едната ръка се държеше за края на бюрото.

— Аз ще те изпратя до скрития изход, момчето ми — каза той. — Ако нямаш нищо против компанията ми.

Момчето ми? Иън вдигна едната си вежда.

„По-късно“ — каза му само с устни Тори и се обърна към Ториан дел Орвалд.

— С удоволствие, господине. Може би когато се върнем, ще имаш възможност да ме представиш на майката на баща ми.

— Да, баба ти много ще се зарадва. — Ториан дел Орвалд се усмихна. — На всяка цена ще намеря възможност — отвърна той. — Надявам се това да не е прекалено далече. — Той прочисти гърлото си и сякаш му бе трудно да продължи да говори.

Раницата никак не олекваше на гърба на Иън.

— Ей, Тори, не свърши ли вече със сбогуванията? Хайде да потегляме, че път ни чака.

Хоузи се усмихна.

— Това ми хареса.