Огненият херцог [bg]

— Ти, разбира се, си добре дошъл да останеш. Сигурен съм, че новият Негово Топлейшество много би искал да се запознае с всички ви…

— Но не е съвсем сигурно дали ще ни пусне да си вървим.

Бранден дел Бранден поклати глава.

— Уверявам ви, че и двамата сте прекалено незначителни фигури, за да се притеснявате чак толкова много. Едва ли ще ви сметне за толкова важни, че да се занимава с вас. Но, така или иначе, съмнявам се, че ще иска да ви задържи. — Той погледна предпазливо към Хоузи. — Става въпрос за вас двамата. Виж, вече не бих искал да гадая какво точно ще му хрумне да стори с Орфиндел, затова ще замълча.

— Много добра идея. — Усмивката на Тори не бе твърде приятелска.

Иън отвори раницата си. Дрехите му бяха изпрани, грижливо сгънати и прибрани. Зачуди се лениво какво ли са използвали, за да успеят да му почистят ризата и панталона, но се сети, че ако попита Бранден дел Бранден или Ториан дел Орвалд, те едва ли ще знаят.

Бранден дел Бранден си остави чашата и продължи да пълни последните четири торбички със злато.

Иън бе готов да подметне някоя и друга забележка за стиснатостта, но щом вдигна една от торбичките, се изненада, че този дребосък тежи толкова много, и реши, че ще му дотежи доста, преди да успее да я разтовари. Обърна се към Тори.

— Ще си го разделим ли?

— Неее. — Тори се отпусна назад и подпря глава на дланта си. — Аз имам пари. Мама и татко са се погрижили. — Широкото лице на Тори разцъфна в усмивка. — Но ще те оставя да купиш два самолетни билета, ако решиш, че нямаш нищо против малко компания на плажа.

— Два ли каза? За Маги?

Тори кимна.

— Обещах й ваканция, но това май няма да мине за приятно прекарване. Ти как мислиш?

Иън сви устни.

— Не. Не, няма начин да мине. — Той отново повдигна товара си. — Как върви златото напоследък?

Тори сви рамене.

— Триста долара на трийсет грама. Може и да е повече. Никога не съм се интересувал кой знае колко. Мама сигурно ще може да ти каже.

Хоузи кимна.

— Със сигурност ще знае. До последната стотинка.

Амиии… около единайсет килограма бе всяка една от торбите, а те бяха четири. Значи някъде към половин милион долара. Четири чанти, но… а, правилно. Нали и Ивар Дел Хивал също искаше да дойде.

— Да не би да си намислил нещо?

Иън кимна.

— Ще ти разкажа някой път.

Това не бяха чак толкова много пари, но и не бе необходимо да стигнат за всичко. Те бяха основата за един добър адвокат да се заеме с новата си специалност.

Нека с тях накара мръсниците да си платят…

Бранден дел Бранден натрупа торбичките в раницата. Иън я завърза отгоре и я повдигна на рамо.

Странно, наистина, с двайсетте килограма злато на гърба си, Иън се почувства по-лек. Не можеше да скрие широката си усмивка и сигурно щеше да се разсмее на глас, ако не усещаше корема си все още прекалено чувствителен. Не че го болеше, но имаше чувството, че всичко там е направено от марля.