Последната императрица [bg]

Уилсън докосна тъчскрийна на своя „Мак еър“. Рандъл беше прав, облачността се сгъстяваше тревожно бързо. Време беше да реши дали да намери друго летище, или да продължи напред с увеличена скорост.

— Нещо против да подруса малко? — попита Уилсън.

Рандъл му хвърли бърз поглед.

— Не, нямам нищо против да друса, но не съм в настроение за аварийно кацане, ако това имаш предвид. Честно казано, не мога да повярвам, че успя да ме накараш да вляза в тази бракма.

— Този самолет е класика — отвърна Уилсън и даде максимална газ.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — приглушено рече Рандъл.

Уилсън отново хвърли поглед към своя „Мак еър“.

— Спокойно. Ще те закарам до летището за по-малко от десет минути. — Той начерта пряк подход към писта 35, като поиска приоритетно разрешение за кацане поради лошото време. Цифров глас незабавно потвърди. Уилсън стегна предпазния колан и в същото време в черната сърцевина на облаците пред тях проблесна светкавица. — Ще се позабавляваме.

Рандъл също стегна колана си.

— Казах ти, че не си падам особено по самолети.

— В моменти като този няма място за страх — отвърна Уилсън. — Казвал съм ти го и преди.

Самолетът започна да подскача и да се тресе.

Като правеше дребни корекции с лоста, Уилсън спусна машината на височина 100 метра над бруления от вятъра залив без спуснати задкрилки право към пистата. Скоростта им беше безумна за приземяване — 425 км/ч. През цялото време Уилсън следеше дърветата в далечината и силния дъжд, подобен на блещукаща сива водна стена, която приближаваше малкото летище от другата посока.

— Напречен вятър… Напречен вятър! — съобщи бордовият компютър.

Носът на самолета рязко клюмна и в отговор Уилсън дръпна лоста към себе си. Лявото крило се спусна надолу и той премести лоста надясно; крилото с неохота се вдигна под внезапно засилилия се вятър. Корпусът подскачаше и дрънчеше, вътрешните нитове скърцаха в отговор на движението на крилете. Но въпреки натиска самолетът се задържа хоризонтално.

Вече бяха спуснали колесниците и се намираха само на 30 м над земята. Турбулентността тук беше ужасна. Уилсън намали скоростта, докато прелитаха над края на пистата. Силният дъжд вече се изсипваше върху другия край на ивицата, а мъглата скриваше всичко наоколо.

Уилсън продължи да говори:

— Преценяването на положението е важно, точно както казва Лъ Дан. — Кабината се тресеше толкова силно, че гласът му беше преминал във вибрато. — Но страхът е загуба на време. Той замъглява съзнанието, когато най-важното нещо…