Шадоу стрийт 77 [bg]

Уини разбра, че момичето не говори от свое име, а цитира онова, което бе съхранило мъртвия мъж, онова, което им бе пято от вътрешността на стените по-рано. То беше внушило тези неща на Айрис чрез телепатия, както се беше опитало да направи и с Уини, когато беше почувствал, че бебета паяци лазят в мозъка му.

Когато побелелите очи на мъртвеца се насочиха към Уини, той си помисли, че това е оптична илюзия, причинена от светлината и собствената му паника. Оказа се обаче, че спесименът все пак не е може би просто парализиран, потопен в зелената течност, но още е жив, без да диша — от устните му не се отделяха мехурчета, — жив, но със сигурност докаран до лудост от състоянието си. Не можеше да направи друго, освен да измести погледа си от безумните халюцинации, които сигурно го преследваха, към заковалото се от ужас момче, което стоеше със зяпнала уста като зрител на цирково представление с уроди.

Мъката в този поглед беше толкова силна, че Уини се задушаваше от нея. Почувства се, сякаш и той бе потопен в буркан, пълен с консервант, и тикнат за зимата в килера на нещото, което ядеше малки момченца. Когато накрая си пое въздух, беше донякъде изненадан, че не вдиша течност.

С глътката въздух дойде и осъзнаването. Мъжът в мехура беше гадният им съсед, онзи, който можеше да те изпепели с поглед, а изражението му показваше, че не прави разлика между деца и паразити. Преди беше политик — сенатор или нещо подобно, — едва не го бяха пратили в затвора, а сега тялото му, съзнанието и душата му бяха в затвор.

Очите на сенатора казваха „Помогни ми!“. Казваха „За бога, измъкни ме оттук, пробий мехура, за да се излее, върни ми въздуха и живота!“.

В същото време тихото гласче подсказваше на Уини, че ако извади мъжа от мехура, колекционерът на образци щеше разбере на мига и да се разгневи. Щеше да затвори него и Айрис за отмъщение и да ги напръска с нещо, което да ги преобърне наопаки, с вътрешностите навън, както ставаше със стоножките, ако се поръсят със сол, или да ги запали и да се наслаждава на агонията им. Уини познаваше едно момче, което постъпваше по този начин с насекомите, казваше се Ерик, а създанието, което пееше в стените и бродеше из този „Пендълтън“, явно беше сродна душа на Ерик.

Айрис вече не говореше на някого другиго, а на себе си, когато прошепна:

— Страх ме е.

Уини насочи вниманието си към нея, а не към сенатора, и Айрис не само че го гледаше в очите, а очевидно го виждаше ясно както никога досега. Свитото му от ужас сърце биеше лудо, като че ли се опитваше да се изтръгне от сграбчил го юмрук. Сега към страха се примесваше буйно вълнение, не беше страхотна радост, по-скоро нежно усещане, че тя има нужда от него и очевидно му има доверие. Не ставаше въпрос за привличане между момче и момиче, беше задоволство от това, че е полезен, че може да помогне на някой, нуждаещ се от помощ, и има шанс да докаже пред себе си, че не е нещастник, за какъвто го мислеше баща му.

Осмели се да хване ръката на Айрис, а тя се осмели да му позволи. Поведе я в посоката, за която вярваше, че е север, покрай стената, за която предполагаше, че е западната в огромното помещение.