Рестарт [bg]

— Съжалявам — казвам аз, без да имам и най-малка представа за какво съжалявам, макар да схващам, че май съм сторил нещо ужасно. — Само ме пуснете. Нека се прибера у дома. Край на издънките, Гордън. Обещавам…

— Вече е много късно — отрязва ме Гордън. — Ти направо дерайлира, приятелю. Излетя от шибаните релси. Точно както истинският Джими Тейн щеше да направи. Напълно безконтролно и абсолютно безотговорно. — Обръща се към Лиаго: — А ти се справи много добре, докторе. Получи се също като истинския Джими Тейн.

— Благодаря — мекушаво отговаря докторът, но звучи повече изплашен, отколкото доволен.

Гордън Крамер ми е причинявал някои доста лоши неща в миналото. Удрял ме е в лицето, когато съм го лъгал, натика главата ми в тоалетна чиния, когато ме улови с хероина, окова ме за противопожарна пръскачка в подземен паркинг, вкара ме против волята ми в 45-дневна програма за изчистване в Сан Бруно, заплаши ме със затвор, ако откажа да правя всичко, което се изискваше от мен там, и изхвърли в канализацията мой кокаин на стойност 10 000 долара, след като претърси дома ми и го откри в бюфета, зад пакетите корнфлейкс.

Но това, което се случва сега, е напълно ново ниво на надзорническа намеса. С явната благословия на Гордън доктор Крамер се приближава към мен, държейки пред себе си спринцовката с влажната игла.

Лиаго казва:

— Няма да ви заболи, господин… — поколебава се за кратко и довършва: — … господин Тейн. — Отново почуква контролно спринцовката. — Сега, ако бъдете така добър да не мърдате…

Свалям поглед. И двете ми ръце са пристегнати към облегалките на стола е черен изолирбанд, но са с китките надолу, което значи, че вените ми не се виждат.

Лиаго моли:

— Помогнете ми да разхлабя това. Дръжте го…

Мъча се да изтръгна ръцете си на свобода. Дърпам ги със сила и крещя:

— Пуснете ме!

Лиаго стои пред мен и ме наблюдава как се извивам. После поглежда към Гордън.

Гордън издава команда на висок остър глас, сякаш струг сваля стружка. Думите му са безсмислени, но след това разбирам, че са на руски. Някой зад мен му отговаря на същия език и до рамото ми изниква шофьорът на лимузината. Махнал е тъпата си фуражка с козирка — тя трябваше да бъде първият ми ключ, когато го видях… тази нелепа шапка, каквато никой истински шофьор от поне петнайсет години насам вече не носи, заобикаля стола ми, изважда джобен нож и срязва изолирбанда около дясната ми китка.

Ръката ми излита във въздуха, но само за момент. Шофьорът на лимузината я сграбчва с двете си масивни като бутове шунка ръце. Въпреки съпротивата ми извива китката ми с вътрешната й страна нагоре и оголва бялата ми кожа. После натиска ръката ми надолу и буквално я приковава към подлакътника на дървения стол.

— Ако мърдате, ще отнеме повече време и може да боли — опитва се да ме вразуми доктор Лиаго.

— Ако продължаваш това, ще се наложи да те упоим пак, Джими — обажда се с дрезгавия си глас Гордън.