Рестарт [bg]

— Добре ли си? — пита ме Аманда.

Лежа с глава в скута й и тя гали косата ми.

— Прекрасно — лъжа я аз. Кракът ми пулсира. Зрението ми е размътено, сякаш я гледам през дебела два сантиметра паяжина. Объркан съм, замаян, с бели петна в паметта. Устата ми е суха.

— Трябва да се изнесем оттук — казва тя.

Опитвам се да се изправя в седнало положение.

Болка прорязва крака ми и се забива в гърба ми. Боли ме челюстта. Прехапал съм си езика и усещам вкуса на кръв.

Игнорирам болката, опитвам се да се дистанцирам от нея.

— Коя си ти? — питам аз Аманда.

— Знаеш коя съм.

— Какво е името ти… истинското ти име?

— Истинското ми име? — повтаря тя. Замисля се за известно време, сякаш отдавна е забравила как се е казвала някога. Накрая ми отговаря:

— Катерина.

Разнася се мъжки стон. Аманда сграбчва пистолета си. Обръщаме се и виждаме доктор Лиаго, седнал подпрян до далечната стена. Клепачите му се отварят.

— Помогнете ми — немощно моли той.

Ставам с мъка на крака. Главата ми се върти. Избухва някакво бяло кълбо и усещам, че започвам да губя съзнание. Сграбчвам облегалката на стола, за да се задържа прав.

— Дай ми пистолета — обръщам се към нея аз и протягам ръка.

Тя поглежда преценяващо отворената ми длан. Щраква предпазителя и ми подава оръжието.

Изкуцуквам мъченически до Лиаго, като прехвърлям тежестта си от единия стол на другия и държа простреляния си крак високо над пода.

— Умирам — съобщава ми Лиаго.

— Да — потвърждавам аз. Отпускам се на стола пред него. Опирам дулото под брадичката му. — Кажи сега какво ми направи.

— Моля ви, извикайте линейка.

— Кой, по дяволите, съм аз?

— Вие сте Джим Тейн… — започва той.

Отмествам пистолета на сантиметър от главата му и дърпам спусъка. Заглушителят отнема от силата на гърмежа, но куршумът попада в стената точно зад главата му и звукът от удара му в дървената ламперия е силен. Дървото се разцепва и треските се забиват в бузата му. В раничките се образуват капчици кръв и започват да се стичат по бузата му. Лиаго се свива уплашено.

— Кажи ми какво направи — повтарям аз.

Зад мен Аманда или Катерина — както и да е името й — се обажда:

— Джим, трябва да си тръгнем веднага.

— Ей сега — успокоявам я аз и пак се обръщам към Лиаго: — Доктор Лиаго… — започвам аз, но се спирам. Замислям се за момент. — Доктор ли си изобщо…?

— О, да потвърждава той.

— И какво правеше? По време на сеансите ни, имам предвид? Хипнотичните ни сеанси? Какво правеше с мен?

— Правех каквото ми бе наредено.

— Какво ти беше наредено да правиш?

Мълчание.

— Кой ти нареди?

— Ще ме убие, ако кажа.

— Аз ще те убия, задник такъв! — прошепвам и за първи път осъзнавам, че го мисля. Ще го убия. Няма значение какво ще ми каже или няма да ми каже. Ще го убия заради това, което ми е сторил.

Поклаща глава:

— Вие все още не разбирате какво ви се е случило, така ли?