Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
Доусън си записваше и този разговор.
— Мисис Кеслър, бихте ли ми казали първото си име?
— Няма смисъл да… Е, добре, Едиан.
Доусън се усмихна при мисълта, че Кеслър навярно е решила, щом името ще се появява в печата, по-добре да е цялото. Преди да успее да й благодари, телефонната връзка бе прекъсната.
В същия момент шефът на бюрото му подаде едно листче:
— Роудз е на път за „Ла Гуардиа“ в кола на Държавния департамент. Това е номерът на телефона му там.
Доусън отново вдигна слушалката. Този път отговори мъжки глас, а когато Доусън попита за мистър Оудън Роудз, отговорът беше:
— Той е на телефона.
Репортерът отново се представи, като не забравяше, че Санди Септън слуша на деривата.
— Мистър Роудз, моят вестник би искал да знае какво смятате относно изявлението на Тиъдор Елиът, че Си Би Ей ще отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“, или по думите на самия мистър Елиът „няма да позволим на банда обезумели комунисти да ни притисне до стената“?
— Това от Тио Елиът ли го чухте!
— Чухте го със собствените си уши, мистър Роудз.
— Аз мислех, че той искаше да го запази в тайна. — Последва мълчание. — Чакайте за момент, вие ли седяхте там във фоайето, когато ние с Елиът минахме през него?
— Да, аз.
— Доусън, вие ме изиграхте и настоявам този наш разговор да не се отпечатва.
— Преди да започна разговора си с вас, мистър Роудз, аз ви се представих и вие не ме предупредихте, че не мога да го записвам.
— Вървете по дяволите, Доусън!
— Това последното със сигурност няма да го отпечатаме, сър. Защото ме предупредихте.
И ухилен, шефът на бюрото направи с ръка знака за победа.
В „Болтимър“ не разискваха повече проблемите на етиката. Всяка информационна организация е склонна да разкрива нещата. Но при някои събития — каквото беше това — се налагаше да се зададат известни въпроси и да им се даде отговор. Главният редактор и редакторът на вътрешните новини, които щяха да следят публикацията, направиха тази дискусия помежду си.
— Публикуването на решението на Си Би Ей представлява ли опасност за заложниците?
— Заложниците и без това са в опасност и едва ли публикуването на каквото и да е може да има особено значение.
— Дали някой ще бъде убит в резултат от тази публикация?
— Едва ли, защото мъртвият заложник престава да бъде от полза.
— Тъй като Си Би Ей ще вземе решението си и ще го обяви до няколко дни, има ли значение дали то ще стане известно малко по-рано?
— Не особено голямо.
— След като Тио Елиът от „Глобаник“ е разкрил решението на Си Би Ей като че ли между другото, а посветените в него са повече от един, би ли могло то да остане в тайна още дълго време?
— Почти сигурно е, че не.
Накрая главният редактор изрази общото мнение на двамата: „Етиката не е нарушена. Да действаме!“
Материалът се появи на първо място в следобедното издание на „Болтимър Стар“ с тлъсто заглавие:
СИ БИ ЕЙ КАЗВА „НЕ“ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ТРИМАТА СЛОУН!
Но още преди „Болтимър Стар“ да се появи по улиците, съобщението заедно с историята на отвличането бе пуснато по телексите, като навсякъде бе цитиран за източник вестникът. Във вечерния осведомителен бюлетин на всички телевизионни мрежи информацията също се позоваваше на „Стар“, а в Си Би Ей преждевременното й обявяване предизвика почти пълно отчаяние.
На следващата сутрин в Перу това бе първата новина, предадена от вестниците, радиото и телевизията, като навсякъде освен върху решението на Си Би Ей ударение се поставяше и на определението, дадено от Тиъдор Елиът на „Сендеро Луминосо“ — „банда обезумели комунисти“.
6
— Харесвам Висенте — каза Ники. — Той е наш приятел.
— И аз мисля така — обади се Ангъс от своята килия. Той лежеше на тънкия мръсен дюшек и запълваше времето си с наблюдения върху два големи бръмбара на стената.
— Тогава престанете да мислите така и двамата! — сопна им се Джесика. — Глупаво и наивно е да харесвате каквото и да е тук.
Но изведнъж си прехапа устата и съжали за казаното. Нямаше нужда да говори така грубо. Като смени тона и попоглеждаше предпазливо към дежурния на пост, тя попита:
— Ангъс, и ти, Ники, чували ли сте за „стокхолмския синдром“?
— Мисля, че да — отвърна Ангъс. — Но не съм съвсем сигурен.
— А ти, Ники?
— Не, мамо. Какво значи това?
Пазачът им изглеждаше пак погълнат от своето списание с комикси и напълно безразличен към разговора им. Джесика знаеше, че той не разбира английски. Мислено тя сякаш чуваше гласа на генерал Уейд, който наставляваше малката си група курсисти: „Едно от нещата, които се наблюдават при почти всички терористични отвличания на самолети или на хора, е това, че след известно време поне един от заложниците развива симпатия към терористите. Понякога се стига дотам, че заложникът смята терориста за свой приятел, а полицията или армията отвън, опитваща се да спаси заложниците, се възприема като враг. Това се нарича «стокхолмски синдром».“