Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
Като погледна часовника си, Доусън реши, че има време да стигне до манхатънското бюро на „Болтимър Стар“, да напише набързо двата материала и да ги даде преди крайния срок за следобедното издание на вестника. Докато караше бързо, той съчиняваше мислено изреченията си. А като седна пред компютъра в скромното бюро на площад Рокфелер, Глен Доусън отхвърли най-напред историята с паладиума. Това беше задължителният му материал и той го бе направил добросъвестно, след което пристъпи към по-вълнуващата втора история. Пръстите му танцуваха по клавишите, докато съчиняваше увода.
Доусън си зададе въпрос от областта на етиката, на който знаеше, че скоро трябва да получи отнякъде отговор: дали няма публикуването на информация, каквато подготвяше в момента, да утежни положението на пленниците в Перу. И по-точно: заложниците от семейството на Слоун няма ли да пострадат, като бъде разкрито решението на Си Би Ей да отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“ — решение, което очевидно на този етап не биваше да се разгласява.
Но от друга страна, нима публиката нямаше право да знае на какво е способен един инициативен репортер като него, независимо как се е добрал до сведенията си.
Макар да не пренебрегваше тези въпроси, Доусън бе убеден, че те не са негова работа, нито трябва да го тревожат. Правилата в такива случаи бяха съвсем ясни и всички заангажирани страни трябваше да ги знаят. Задължение на репортера бе да пише за всичко, заслужаващо внимание, което е успял да открие. А попадне ли на новина, работата му бе не да я премълчава и изопачава, а веднага да я съобщи, изцяло и точно, след което да я предаде на информационната организация, която му плаща. Всичко, написано от него до този момент, щеше да стигне до редактора. Нека той мисли за етиката. Точно това вероятно и ставаше в този момент в „Болтимър“, където материалът на Доусън излизаше на друг компютърен терминал. Междувременно той натисна копчето, за да го разпечата за себе си. Но една друга ръка посегна и взе първа напечатания лист.
Беше шефът на бюрото, Санди Септън, който току-що влизаше. Репортер ветеран, Септън имаше още няколко години до пенсия и с Доусън бяха добри приятели. Като прочете текста, шефът на бюрото лекичко подсвирна, после вдигна очи.
— Та ти си попаднал на живи въглени. Тия думи на Елиът… ти ли ги написа собственоръчно и кога бяха изречени?
— Само няколко секунди, преди да ги запиша. — И Доусън показа на по-възрастния си колега тефтера с бележките си.
— Божичко! Разговаря ли с този другия, Оудън Роудз?
Доусън поклати глава.
— Вероятно „Болтимър“ ще те накара. — В същия момент иззвъня телефонът. — Обзалагам се, че това е самият той.
Така беше. Септън отговори и изслуша другия отсреща, после добави:
— Тази вечер вестникът е под ръководството на мой човек. — Той се засмя широко, подавайки телефона на Доусън. — Това е Фрейзър.
Фрейзър бе един от директорите и не бе склонен да губи излишно време. Попита властно:
— Ти не си разговарял пряко с Тиъдор Елиът, нали?
— Така е, мистър Фрейзър.
— Тогава иди да говориш. Кажи му с какво разполагаш и го помоли за коментар. Ако той откаже, съобщи и този факт. Ако отрече, потърси потвърждение от Оудън Роудз. Нали знаеш как да зададеш въпроса?
— Мисля, че да.
— А сега ще се обадя на Санди.
Шефът на бюрото пое телефона. Докато слушаше, намигна на Доусън, после каза:
— Прегледах бележките на Глен. Записал е на място думите на Елиът. Съвсем ясни са, няма опасност от недоразумение.
Като остави слушалката, Септън каза на Доусън:
— Още не си освободен. Продължавай с Елиът. Аз ще се опитам да намеря Роудз; едва ли се е върнал вече във Вашингтон.
Доусън набра номера на „Глобаник“. Отговори му женски глас. Репортерът се представи и поиска да говори с мистър Тиъдор Елиът.
— Мистър Елиът не е тук в момента. — Гласът звучеше приятно. — Аз съм мисис Кеслър. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Сигурно. — И Доусън внимателно обясни защо е позвънил.
Гласът отсреща внезапно охладня.
— Почакайте, ако обичате.
Минаха няколко минути. Доусън тъкмо се канеше да затвори телефона и пак да набере номера, когато отсреща прозвуча същият глас, този път леден:
— По мнението на мистър Елиът, онова, което смятате, че сте чули, е поверително и не може да бъде използвано.
— Аз съм журналист — възрази Доусън. — Щом чуя или узная нещо, за което не съм предупреден, че е поверително, имам право да го използвам.
— Мистър Доусън, няма смисъл да продължаваме този разговор.
— Искате да кажете, че мистър Елиът няма какво да добави?