Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.
Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм ги убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.
Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.
Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?
Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.
Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.
— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.
Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.
— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?
Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.
— Разбира се.
За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.
— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?
Харди кимна.
— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.
— Имаш думата ми.
Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.
— Исках да поговорим за смъртното наказание.
— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.
— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.
Пауъл чакаше.
— И двамата знаем, че има хора с досиета дълги по една миля, в сравнение с които Дженифър прилича на ангел небесен. Рецидивисти с по пет присъди получават десетина години затвор за кошмарни престъпления и излежават пет-шест.
— Така е — отвърна Пауъл. — Това е една от причините да се кандидатирам за поста главен прокурор. Това трябва да се прекрати. Нуждаем се от повече затвори. От по-сурови присъди.
Харди нямаше нужда от предизборни речи.
— Дийн, имах предвид, че да се осъди Дженифър Уит на смърт е прекалено.
Пауъл го изгледа.
— Жена, която е убила не един, а двама съпрузи? — Той вдигна ръка, за да накара накара Харди да мълчи. — Да не се формализираме, Дизмъс. Фримън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищо друго не заслужава.
— А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?
— Защо трябва да го правя?
— Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.
Пауъл се отпусна назад.
— Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?
— Не го е направила. Не е станало точно така.
Пауъл удари с юмрук по бюрото и се надигна.
— Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го доказах! Извън всякакво съмнение! — Овладя се, седна и продължи по-тихо: — Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!