Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Най-накрая Харди бе открил две неща, за които все още не се бе замислял и те му дадоха известна надежда.
Не че съдържанието на пакета, доставен от „Федерал Експрес“ малко преди убийството и неговия подател бяха от голямо значение. Но все пак… Дори и това „все пак“ му се струваше невероятно оптимистично.
Другото, което му хрумна, бяха колегите на Фил Дистефано. Глицки му бе разказал за посещението си в работилницата и Харди се замисли дали някой от хората там не си докарва допълнителни доходи като платен убиец. Това, разбира се, беше прекалено… Фактът, че онези хора са обикновени работници, не означаваше, че са убийци. Освен това водопроводчиците не бяха сред финансово притеснените обществени кръгове. Но с какво друго можеше да се заеме? Според Франи — а той вече също бе убеден в правотата на думите й, — беше пропуснал нещо.
Телефонът иззвъня и го стресна. Тъкмо разсъждаваше как да подходи към колегите на Фил: „Здрасти, струва ми се, че някой от вас убива хора в извънработно време. Чували ли сте нещо такова?“ Боже.
— Ало?
— Господин Харди ли е? — приятният глас на Али Сингх. Не че щеше да помогне кой знае колко.
— Малко късно е, но ако все още не сте обядвали, бих искал да се видим в някой ресторант. Ще хапнем и ще поговорим.
„Еднорогът“ доста се различаваше от ресторанта на петдесет и втория етаж на „Банк ъв Америка“. Това беше едно от тези заведения в Сан Франциско, които сякаш винаги са празни, но някак си съумяват да съществуват по двайсет-трийсет години и повече. Един плакат до входа обявяваше, че в сряда ще се състои поетична вечер, че през другите дни има музика, „микрофонът е ваш“ и така нататък. Прозорците бяха големи, но завесите бяха спуснати, така че вътре цареше приятен полумрак. Носеше се лек аромат на къри и свиреше цитра. На бара играеха шах брадат мъж по фланелка и дългокоса млада жена с черни дрехи.
Сингх махна с ръка от масата в дъното. Харди видя фигурата, макар и очите му все още да не бяха свикнали с мрака и се запъти нататък. Блъсна се в една маса и едва не настъпи някаква котка, която изсъска и скочи върху перваза на прозореца.
Харди стигна до масата и Сингх стисна вяло ръката му. Администраторът изглеждаше някак си смален и измъчен, макар и да се усмихваше. Когато Харди му благодари, че се е съгласил да се срещнат, Сингх отвърна:
— О, не, удоволствието е изцяло мое. Радвам се, че дойдохте. Тук няма много… — Замълча и посочи с ръка празното заведение.
— Този ресторант ваш ли е? — попита Харди. — Собствен?
Сингх се засмя.
— О, не, не. Тук е евтино. Понякога стоя по цял ден. По-добре е, отколкото да си у дома. Човек трябва да ходи някъде… както ходи на работа.
Мъжът, който играеше шах на бара, си сложи престилка и се приближи до масата им с менюто. Сингх попита Харди дали може да си поръча зеленчуково къри за 4,95 — най-скъпото ястие в менюто. Харди го увери, че всичко е наред и че след като го е поканил, ще плати сметката.
Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.
— Виждате ли, новият климат… — Той отново замлъкна по средата на изречението. — Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.
— Алчност?
— Не е почтено, не е както трябва. Може би това е само бизнес, но аз… работих в „Йерба Буена“ седем години и мислех, че…
— Какво се случи?
— Реорганизацията. Парите. — Сингх отпи глътка вода от чашата си. Без лед. — Не знаех, че ще стане така. Аз съм си виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели една организация, трябва да се освободи от излишните тлъстини. Е, не смятах, че съм излишна тлъстина… бях полезен. Вършех някаква работа там. Сега вече разбирам.
Харди бе прочел циркулярната оферта няколко пъти и познаваше фактите — медицинският център „Йерба Буена“ трябваше да се превърне в печелившо, самофинансиращо се здравно заведение и трябваше да привлече капитал, за да може да е конкурентноспособно в привличането на пациенти. Но от друга страна, капиталът би дошъл, само ако се очакват печалби.
— Значи ви уволниха.
Сингх сви рамене.
— Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… — Заключението беше очевидно. — Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?
Харди се отпусна назад.
— Нямам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин Сингх. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбрали, че жена му беше призната за виновна от съда?
— Не, не съм. Не следя новините, откакто… жена му, казвате?