Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.
Тя присви очи, сякаш премисляше.
— Заради които съм го убила, така ли?
Харди кимна.
— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.
Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.
— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.
Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.
— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.
Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.
Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.
Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.
— Не знам защо трябваше да го прави.
— Кой?
— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.
— Да те държи в подчинение?
— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…
— Но не беше в състояние да го оставиш.
Дженифър удари с юмрук по масата.
— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.
Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.
— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.
Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.
— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. — Тя се вгледа право пред себе си. — Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които знам, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…
— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?
Дженифър сви рамене.
— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.
— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.
— Да… така е.
Харди пое дъх — сега беше моментът.
— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.
Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:
— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?
— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.
Харди замълча. Чакаше.
— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.
Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?