Дума Ки

I

— Добре, Едгар. Мисля, че сме към края. — Навярно Мери забеляза промяната в изражението ми, защото се засмя. — Толкова ужасно ли беше?

— Не — отвърнах, и наистина — ако имах някакви проблеми, то те бяха с въпросите, отнасящи се до техниката ми. А тя бе следната: виждах нещо и после го пренасях на платното. Не познавах друга техника. Влияния? Какво можех да кажа? Светлината. В крайна сметка всичко се свеждаше до светлината — както при картините, които обичах да гледам, така и при онези, които рисувах. Как светлината въздействаше на външността на хората и повърхността на предметите, как загатваше какво е вътре и как търси възможност да излезе. Обаче не звучеше научно; дори и за мен изглеждаше наивно и глупаво, а какво оставаше за образованите хора…

Седях в мансардния апартамент на Мери в Дейвис Айлъндс — шикозният квартал на Тампа, който ми изглеждаше като световна столица на стила арт деко. Холът представляваше огромно, оскъдно обзаведено пространство. Диван до едната страна, два стола с кожени облегалки — до срещуположната. Нищо друго. Никакви книги, никакъв телевизор. На едната стена висеше голяма картина на Дейвид Хокин106.

С Мери седяхме в двата края на дивана. На скута й имаше бележник, а на подлакътника до нея — пепелник. Между нас стоеше голям сребрист магнетофон марка „Волензак“. Беше произведен най-малко преди петдесет години, но ролките му се въртяха абсолютно безшумно. Немско качество, бейби.

Мери не си бе сложила грим, само устните й блестяха от безцветния гланц. Косата й беше прибрана в небрежен кок, едновременно елегантен, но и като прическа на повлекана. Носеше скъп памучен панталон. Пушеше английски цигари „Оувл“ и пиеше неразреден скоч от висока уотърфордска107 (както ми се стори) чаша.

Предложи уиски и на мен и явно се разочарова, като предпочетох бутилка минерална вода. Лицето й изглеждаше старо, уморено и секси. Навярно е била красавица по времето, когато са прожектирали филма „Бони и Клайд“, ала очите й все още спираха дъха въпреки бръчиците около тях. Имаше очите на София Лорен.

— В библиотеката „Селби“ видяхме двайсет и два диапозитива. На девет бяха рисунки с молив. Изключително интересни, но малки. Тринайсетте с маслени платна, едно от които — „Уайърман гледа на запад“ — ни показахте три пъти (два пъти в едър план и веднъж — под ъгъл). Колко картини още имате? И колко ще представите в „Ското“ следващия месец?

— Не мога да кажа точно, защото работя през цялото време, но мисля, че имам готови… още двайсет.

Изгледа ме така, че изведнъж се почувствах неловко. Размърдах се и диванът изскърца.

— Мисля, че ще бъдат двайсет и една. — Естествено не боях няколко творби. „Приятели-любовници“ например. И онази, която понякога наричах „Кенди Браун спира да диша“. И рисунката със силуета с червени одежди.