Дума Ки

— За известно време. Предполагам, че е продавал акциите си на нови играчи и така е покрил първите плащания по дълговете си. А и приятелите му помагали.

— Истлейк?

— Джон Истлейк е бил негов ангел-хранител. Да не говорим за контрабандния алкохол на Дейв, който навярно е бил складиран на Дума Ки.

— Наистина ли е бил контрабандист?

— Казах навярно. Било е друго време и друга Флорида. Ако човек живее тук достатъчно дълго, ще се наслуша на всякакви истории за сухия режим. Но независимо дали е продавал уиски или не, до Великден 1926 Дейвис е щял да фалира без подкрепата на Джон Истлейк. Джон не бил плейбой, не ходел по нощни клубове и публични домове като Дейвис и приятелите си, но овдовял през 1923… Предполагам, че старият Дейв е осигурявал жени на вдовеца, когато онзи се е чувствал прекалено самотен… Ала през лятото на 1926 година дълговете на Дейвис станали толкова големи, че дори старите му приятели не били в състояние да го спасят.

— И една тъмна нощ той изчезнал.

— Изчезнал, но не през нощта. Дейвис имал друг стил. През октомври 1926, по-малко от месец след като ураганът „Естер“ нанесъл страшни поражения върху делото на живота му, той отплавал за Европа в компанията на своя телохранител и новата си приятелка — манекенка, рекламираща моделите на Мак Сенет109.

Приятелката и телохранителят пристигнали благополучно в Париж, ала Дейв Дейвид — не. Изчезнал безследно в океана.

— Това истинска история ли е?

Тя вдигна ръка в бойскаутски поздрав (макар че димящата между пръстите й цигара не се връзваше много с бойскаутското й излъчване).

— Самата истина. През ноември 1926 там се състояла мемориална служба. — Мери посочи тясната ивичка от океана, която синееше между две розови здания. — Присъствали минимум четиристотин души, повечето жени със слабост към щраусови пера. Сред ораторите бил и Джон Истлейк. Той хвърлил във водата венец от тропически цветя.

Тя въздъхна, лъхна ме миризма на алкохол. Не се съмнявах, че Мери умееше да пие; в същото време бях сигурен и че ако не престане да се налива, тя ще се натряска до козирката.

— Без съмнение Истлейк е скърбял за загубата на приятеля си — продължи, — но съм готова да се обзаложа, че се е поздравявал, задето е оцелял след „Естер“. Както и всички останали. Изобщо не е предполагал, че след шест месеца отново ще хвърля венци във водата. И ще скърби не за една дъщеря, а за две. Може би и три, ако броим и най-голямата. Тя избягала в Атланта. С бригадир от една от бащините фабрики, ако не ме лъже паметта. Макар че това едва ли може да се сравнява със смъртта на двете момиченца в океана. Господи, колко ужасно е било!