Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
разплете възела от напрежение, на който се бяха вързали вътрешностите му. Пръстенът бе
единственият начин да общува с нея, а ето че сега той му се струваше просто парче
безжизнен метал.
Саймън отпусна ръце покрай тялото си и пое по пътеката, покрай статуите и пейките,
надписани със стихове от пиесите на Шекспир. Пътеката свърна рязко надясно и ето че тя
изникна пред него. Седеше на една пейка, обърнала глава на другата страна, а тъмната й
коса, сплетена на дълга плитка, се спускаше по гърба й. Беше съвсем неподвижна и чакаше.
Чакаше него.
Саймън изпъна рамене и се запъти към нея, макар да му се струваше, че краката му са от
олово.
Тя го чу и се обърна; и без това бледото й лице пребеля още повече, когато той се настани до
нея.
— Саймън — задъхано каза тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш.
— Здравей, Ребека.
Протегна му ръка и той я пое; мислено благодари, задето бе имал предвидливостта да си
сложи ръкавица, така че ако я докосне, тя да не усети колко студена е кожата му. Не беше
минало чак толкова време, откакто я бе видял за последен път (може би около четири
месеца), ала ето че тя вече му се струваше като снимка на някого, когото бе познавал много
отдавна, въпреки че всичко у нея му беше познато — тъмната коса, кафявите очи, които
имаха същия цвят и форма като неговите, луничките по носа й. Носеше дънки, яркожълто
яке и зелен шал с големи жълти памучни цветя. Клеъри наричаше начина й на обличане
„хипи шик”; поне половината от дрехите й идваха от магазини за втора употреба, а другата
половина си шиеше сама.
Докато Саймън стискаше ръката й, сълзи изпълниха тъмните очи на сестра му.
— Сай — каза Беки и го прегърна; той я остави да го направи, като я потупваше неловко по
ръцете и гърба. Най-сетне тя се отдръпна и като избърса очите си, се намръщи.
— Господи, лицето ти е толкова студено. Трябва да си сложиш шал. — Тя го погледна
обвинително. — Както и да е, къде беше?
— Нали ти казах. Живея при един приятел.
Тя се изсмя рязко.
— Я стига, Саймън! Да не мислиш, че това е достатъчно? Какво, по дяволите, става?
— Бекс…
— Обадих се вкъщи за Деня на благодарността — каза тя, зареяла поглед към дърветата пред
тях. — Нали се сещаш, да питам кой влак да взема, такива работи. И знаеш ли какво ми каза
мама? Да не си идвам и че нямало да има никакъв Ден на благодарността. Затова се обадих
на теб. Ти обаче не вдигна. Позвъних на мама, за да питам къде си и тя ми затвори. Просто…
ми затвори. Така че се прибрах у дома. И тогава видях цялото това религиозно безумие по
вратата. Разкрещях се на мама и тя ми заяви, че си мъртъв. Мъртъв. Родният ми брат. Каза,
че си умрял и че едно чудовище е заело мястото ти.
— Ти какво направи?
— Изнесох се оттам, сякаш ме гонеха — заяви Ребека. Саймън виждаше, че се опитва да
изглежда силна, но в гласа й се долавяше тънка, уплашена нотка. — Повече от ясно бе, че
мама е откачила.
— О — каза Саймън. Отношенията между Ребека и майка му открай време бяха обтегнати.
Ребека обичаше да я нарича „куку” или „чалнатата дама”, но за първи път Саймън имаше
чувството, че наистина го мисли.
— Дяволски си прав — „о!” — сопна се Ребека. — Не бях на себе си. Пращах ти съобщения
през пет минути. Най-сетне получих онзи калпав отговор, че си бил при някакъв приятел. А
после поиска да се срещнем тук. Какво, по дяволите, е това, Саймън? И откога е така?
— Кое?
— Ти как мислиш? Ами че мама напълно е полудяла, разбира се. — Тънките пръсти на
Ребека си играеха с шала. — Трябва да направим нещо. Да говорим с някого. Лекари. Да
започнем да й даваме лекарства или нещо такова. Не знаех как да постъпя. Не и без теб. Ти
си ми брат.
— Не мога — каза Саймън. — Тоест, не мога да ти помогна.
Гласът й омекна.
— Знам, че е кофти и че дори още не си завършил гимназия, но, Саймън, подобни решения
трябва да вземаме заедно.
— Исках да кажа, че не мога да ти помогна за това с лекарствата. Нито пък да я заведем на
лекар. Защото мама е права. Аз съм чудовище.
Ребека зяпна.
— Тя да не ти е промила мозъка?
— Не…
Гласът й потрепери.
— Знаеш ли, помислих си, че може да те е наранила… начина, по който говореше… но
после си казах, не, никога не би го сторила, каквото и да става. Но ако някога го направи…
ако някога те докосне и с пръст, Саймън, кълна се, че…
Саймън не можеше да издържа повече. Свали ръкавицата си и протегна длан към сестра си.