Окото господне

9:46 ч.

Джейда мъчително напредваше към далечната светлина, като риташе с крака и гребеше със здравата си ръка. Зад себе си чуваше изстрели — другарите й се отказваха от живота си за нейната цел. Тяхната саможертва й даваше сили да се бори с инстинктивното си желание да вдиша. Белите й дробове горяха. За сметка на това тялото й се вледеняваше и натежаваше като олово.

И тогава нещо я блъсна и профуча покрай нея и тя сепнато ахна и от устата й се изниза броеница от въздушни мехурчета. Беше кафяв женски тюлен, лъскав и гъвкав. Претърколи се във водата, обърна се към нея и плавно обиколи около кръста й, като се отъркваше в кожата й, после пак се завъртя напред и подканящо зачака.

През пристъпите на разкъсващата я агония от огън и лед Джейда разбра.

Протегна здравата си ръка и се хвана за опашката му. Тюленът се стрелна напред, просто стреснат или целеустремен, заплува към дупката в пещерата, най-близкия излаз на повърхността, и повлече Джейда след себе си.

Младата жена съсредоточи всичките си сили в пръстите си и се вкопчи в него.

След секунди стигнаха до светлината и полетяха нагоре. Джейда изскочи на повърхността и отчаяно си пое дъх. Тюленът се заклатушка до нея: наблюдаваше я с лъскавите си кафяви очи, сякаш за да се увери, че е добре. Когато дишането й се поуспокои, тя си позволи да се зачуди на гледката. Дали животното просто проявяваше майчински инстинкт и помагаше на ранен бозайник? Или на помощ всъщност й се притичаше душата на острова?

Така или иначе, Джейда мислено благодари на всички богове. Тюленът няколко пъти повдигна нос във въздуха и отново се гмурна във водата.

Тя заплува към ръба, където висеше завързаното от Грей въже, и се изтегли по улея. Щом се покатери горе, запълзя на четири крака, като оставяше алени следи от ранената си ръка.

Стигна до приготвените одеяла и бързо се избърса. Имаше и дрехи, но тя не им обърна внимание. Не знаеше дали има време да се облече, затова само хвърли раницата, намъкна канадката и вдигна ципа й.

Цялата разтреперана, отново метна раницата на рамо, нахлузи алпинистките ремъци и ги пристегна. После тръгна с олюляване към замръзналия водопад.

Погледна нагоре към въжето, спускащо се по стръмната ледена скала. После го хвана — и веднага осъзна, че е безсмислено. Почти не можеше да движи пръстите си. Силите я напускаха с всяко следващо потреперване.

Но до ушите й достигна ехо на гърмежи.

Нейните приятели не се предаваха.

„И аз нямам право да се предам!“

Оставаха й само десет минути, затова се изтегли до първия клин, после до следващия. Отново разпалената в душата й решителност я тласкаше нагоре, ала силата на волята и физическата сила не бяха едно и също.

Джейда протегна порязаната си ръка, опита се да се задържи… но се подхлъзна и падна по гръб върху твърдия лед. Впери очи нагоре и по бузите й потекоха горещи сълзи. Знаеше истината.

„Няма да успея“.