Окото господне

Това им даваше известно предимство.

Дънкан се обърна към Джейда, посочи надолу и младата жена кимна. Гмурнаха се и като се придърпваха за облегалките, заплуваха из рейса в търсене на нейната раница.

Всички незакрепени предмети бяха паднали в предната част или се бяха изсипали през избитото стъкло. Освежена от кислорода, Джейда плуваше като истински тюлен, докато Рен се чувстваше тромав като кит. Тя бързо намери раницата си и двамата се върнаха на повърхността.

Астрофизичката бръкна вътре и на лицето й се изписа облекчение.

Дънкан вдигна палци и тя му отговори по същия начин.

Бяха взели Окото.

Той импулсивно се наведе към нея и я целуна. Не знаеше дали ще има друг шанс. Вложи толкова много в тази кратка целувка: пожелание за нейното спасение, благодарност за усилията й… но най-вече надежда за още такива мигове.

Джейда се напрегна от изненада — после устните й омекнаха, стоплиха се и се сляха с неговите.

Когато се откъснаха един от друг, очите й блестяха. Едновременно изглеждаше още по-решителна и по-уплашена. Но само го погали по бузата и се гмурна под водата.

Дънкан се извъртя към един разбит страничен прозорец и като внимаваше да не го забележат, насочи вниманието си към сушата. От скалите висяха въжета, от двете страни на входа на тунела имаше въоръжени мъже в зимни маскировъчни униформи. Той ги преброи.

„Лошо“.

После измъкна зигзауера от презраменния си кобур, натисна ларингофона и съобщи на Грей:

— Окото пътува към теб. Виждам двайсет бойци, по десет от всяка страна. Май са корейци.