![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Ранен на няколко места, Алан не чувстваше ни болката, ни умората, благодарение на кеша, но и благодарение на опиянението от битката. Беше неудържим и не му пукаше за рисковете. Примерът му, успехите му удесеториха силите и смелостта на хората му. Ако не беше той, войските на Върховното кралство щяха да отстъпят пред Голямата змия. Без него нямаше да нападат три пъти, преди да влязат през пробива, прескачайки развалини, трупове и агонизиращи ранени. И сега бяха на път да превземат Голямата змия — главното укрепление в защитата на Арканте.
Екзалтиран, Алан беше убеден, че победата е близо.
Напразно.
С цената на ожесточена битка срещу притиснатите аркантци Лорн и Ониксовата гвардия поеха контрола над моста между редута, на който се намираха, и Голямата змия. Когато стъпиха на нейните укрепления, дворът представляваше бойно поле, сред което Алан размахваше меча с едната си ръка, а с другата вееше знамето на Върховното кралство. Приветстваше войниците си насред боя и се излагаше на нечувани опасности.
Лорн прецени положението и помръкна.
Битката не беше изгубена, но вече не можеше и да бъде спечелена. Пробивът беше твърде тесен, войниците на Върховното кралство не бяха успели да нахлуят масирано вътре. Завладяването на редута беше героично, но съмнително. Като хора. Но и като време, което беше позволило на аркантците да организират съпротивата в главната кула.
— Гледай — каза Вард.
Лорн се обърна към втория мост, на който техните войници, които бяха превзели другата Малка змия, още се биеха. Така че от онази страна не можеха да се надяват на кой знае какво. Що се отнася до Лорн, с него вече имаше само петнадесетина черни гвардейци и двайсетина обикновени войници. Трябваше да остави неколцина здрави мъже назад, за да удържат превзетия редут, да пазят затворниците и да се погрижат за ранените от двата лагера. Останалите бяха или мъртви, или неспособни да се бият.
За щастие, аркантците не можеха да получат помощ откъм града, защото мостът, който свързваше Голямата змия с Арканте, вече беше само развалини и продължаваше да бъде обстрелван. И все пак мястото далеч не беше готово да падне. Солидна и добре защитавана, главната кула на редута беше дори непревземаема. Алан се биеше напразно. Само се излагаше на риска да бъде заловен или убит и ненужно жертваше човешки животи, а през това време неговият тръбач призоваваше подкрепления, които не идваха.
И никога нямаше да дойдат — разбра Лорн.
— Голямата змия няма да падне днес — каза той. — Нито утре. И Ирдел го е разбрал.
Исандра Аркантска следеше боевете от балкона на една висока кула. Виждаше само пушеците и движенията, но чуваше ужасните шумове сред разменените оръдейни изстрели. Нищо от това, което ставаше и се решаваше в този момент, не зависеше от нея. Тя нямаше никаква военна власт. Но тази война и тези страдания, тези разрушения и тези мъртви бяха последица от нейната политика. Вината за всеки загинал беше нейна и трябваше да понесе тежестта за неизброими траури.
Трима офицери в бойни ризници се явиха и коленичиха на земята със свалени шлемове и меч на кръста.
— Господарке — каза единият от тях, — генерал Белдорн ви докладва със съжаление, че Малките змии бяха превзети от врага.
— А Голямата?
— Нашите войски все още я удържат въпреки пробива, направен в крепостната ѝ стена. Но войниците на Върховното кралство са там и ние не знаем колко хора защитават кулата.
— Какво очаквате от мен, офицер?
— Малките змии вече представляват опасност за Арканте и за Голямата змия. Освен това трябва да докажем нашата решимост пред врага, преди той да изпрати още подкрепления. Само това може да спаси Голямата змия и тези, които я защитават.
— Какво искате да ми кажете?
— Генерал Белдорн възнамерява да насочи нашите оръдия срещу Малките змии, за да ги разруши и да принуди вражеските сили да ги напуснат.
Объркана, Исандра впери поглед в офицера.
— Защо ми съобщава това свое намерение? Аз нямам право да… — тя разбра и пребледня. — Има още наши хора на Малките змии, нали?
— Да, господарке. Затворници. Ранени. Неколцина, които се крият, може би.