Няма връщане назад

— Вие искате да падна, както е паднала баба Глаша?

— Искам. Ако може — добави тя.

Трябва да се отбележи, че Василий падна доста ловко. Полежа няколко секунди, стана, въпросително погледна Настя.

— Достатъчно ли е? Или искате пак?

— Пак. Ако не ви затруднява, идете до вратата към задното стълбище, после от вратата бързо елате тук и паднете. Ще можете ли?

— Защо да не мога? — сви рамене той.

Тогава Настя схвана, че Василий носи на краката си чехли, а убиецът едва ли е бил по чехли или бос, най-вероятно е бил с обувки.

— Почакайте, Василий — спря го тя. — Може ли да си обуете обувките?

Василий отиде в антрето да ги вземе. Когато се върна, лицето му отново беше напрегнато и той се стараеше да не среща погледа на Настя.

— Баба Глаша… тя не разрешаваше с обущата от улицата… а сега, значи, може… Сега я няма и всичко може…

„Господи, колко е нежен — помисли си тя с неочаквано съчувствие. — Ако човек слуша Катерина, той се прави на супермен, а всъщност е истинско дете. Твърде рано са го откъснали от родителите му и той се е привързал към старицата, превръщайки се в неин любимец. Сигурно го е глезела, все е гледала да му сложи в чинията най-вкусното парче, наричала го е Васенка. И сега той страда, сякаш е загубил родната си баба.“

— Е, какво, да тръгна и да падна ли?

— Тръгнете и паднете — кимна тя. — Да, щях да забравя, отворете и вратата към стълбището, после я затворете, сетне тръгнете и паднете. Само че вървете бързо, енергично.

— Да, да, разбрах.

Той стори всичко, за което го помоли Настя, после, пак по нейна молба, стана от пода, направи няколко бързи крачки към вратата, отвори я, излезе на площадката.

Те се върнаха в кабинета. В стаята с еркера следователят и двамата оперативни работници, дошли от „Петровка“, се опитваха да разговарят с Богданов и Катерина, а в кабинета седяха Коротков и Селуянов.

— Е, какво? Чухте ли нещо? — попита Настя.

— Не сме се ослушвали, разговаряхме — отговори Селуянов.

— Ами и ние разговаряхме — намеси се Василий. — И не сме се ослушвали специално.

— А аз те извиках, както ме помоли — докладва Коля.

— Силно ли извика? — попита тя.

— В рамките на разумното. Не съм крещял, разбира се, но виках силно. А ти не чу ли?

— Чух.

Значи, ако Глафира Митрофановна е викала силно за помощ, по-скоро са щели да я чуят. Но тя не е викала. Вероятно нападението е било толкова внезапно, че тя е успяла само да направи няколко крачки назад, но нищо повече. От страх гласът й е секнал и тя не е могла да издаде нито звук. Или не е било така? Тя е очаквала гостенина, отворила му е, разговаряла е с него, а после той я е удушил. Обикновен разговор определено не би могъл да се чуе в кабинета, тя току-що провери това.

— Да вървим в кухнята, да огледаме по-внимателно — предложи Коротков. — Защо да киснем тук? Местопрестъплението определено е там.

Върнаха се в кухнята, подире им се лепна и Василий. Настя се опита да огледа обстановката с неговите очи: недоизмити съдове, неприбрани в хладилника продукти, тенджера със свален капак, кърпа, захвърлена на пода. Вероятно за Василий е било наистина болезнено да гледа това. „Сякаш е излязла за малко и сега ще се върне…“