Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
В стаята се възцари тишина, шестимата наведоха глави над листовете. На Настя й се стори, че тази тишина е някак непълна, несъвършена, нещо пречеше, някакъв натрапчив и ненавременен звук.
— Ася — вдигна глава Чистяков и се ослуша, — мисля, че твоят мобилен звъни. Къде е?
— В чантата ми.
Настя скочи и изтича в антрето. На дисплея се изписа номерът, от който й звъняха. Непознат номер. Кой ли можеше да бъде?
— Анастасия Павловна?
Гласът й се стори смътно познат.
— Славчикова е. Спомняте ли си?
— Да, разбира се — разсеяно отговори Настя и съжали, че е вдигнала телефона. Те се занимават с важна работа, женят Коротков, а Катерина сега ще започне да разказва колко лошо й помага Стасов и да моли Настя да поеме случая лично. — Слушам ви.
— Анастасия Павловна… случи ни се… нещастие. Не знам какво да правя… Глафира Митрофановна…
— За домашната помощница на Богданов ли говорите? И какво стана с нея този път?
— Убиха я.
Настя все още не можеше да влезе в ролята си на подполковник от милицията на „Петровка“, сега беше обикновена жена, омъжена, заобиколена от приятели, и решаваше толкова интересен въпрос като сватбата на колегата си. Ето защо следващите й думи бяха не думи на оперативен работник, а на най-обикновена жена:
— Как я убиха? Кога?
— Току-що.
— Къде?
— Тук.
— Къде „тук“?
— У Глеб Борисович. Анастасия Павловна… какво да правим?!
Екатерина Сергеевна почти изкрещя последните думи и в този вик имаше толкова отчаяние и страх, че подполковникът от милицията веднага се върна на мястото си.
— Обадихте ли се на милицията?
— Не. Първо на вас… На Глеб Борисович му е лошо… Вася извика „Бърза помощ“, а аз звъннах на вас…
— Диктувайте адреса.
Настя бързо отиде в стаята и на листа, на който допреди малко с удоволствие пишеше имена на приятни хора, записа адреса.
— Засега не се обаждайте никъде, аз ще свърша всичко. И се отдалечете от трупа, не стойте край него и не го пипайте. Абсолютно ли сте сигурни, че вече… не е жива? Оказахте ли й първа помощ?
— Убиха я — тъпо повтори Славчикова.
— Тогава правете каквото ви казах. И ме дръжте в течение.
Ирина гледаше Настя с ужас. Тя беше свикнала да се обаждат на Коротков и да му съобщават за убийства по всяко време, но й се струваше невъзможно нещо подобно да се случи, когато бяха на гости и на всичко отгоре обсъждаха сватбата. Сватба — и нечия смърт. Не, невъзможно.
— Юра, обади се бързо на дежурния да изпрати група, ето адреса. И ние сега ще тръгнем.
— Кой район? — попита Селуянов.
— Центърът.
— Слава богу, не е моят.
— Аска, ти добре ли помисли? — обади се Коротков, с телефонната слушалка в ръка. — Може би не е нужно? Нека местните да се занимават. Защото, като отидат нашите, после тях ще натоварят с всичко. Тоест, нас. А още по-точно — лично теб. Трябва ли да си усложняваш живота?
— Юра, аз вече съм в течение. Обади се, моля те, по пътя ще ти обясня всичко.
Коротков въздъхна и започна да набира номера на дежурния за града. Настя грабна панталона и пуловера си и се завтече към банята да се преоблича.
— Коля! — извика през вратата. — Измисли как най-бързо да стигнем.
— Къде?
— На Сретенския булевард.
— Коя страна на Булевардния пръстен — вътрешната или външната?
— Ох, това не го разбирам. Номер шест.
— Охооо! — подсвирна Селуянов. — Прочута сграда. Там навремето са заседавали Крупская и Цурюпа, във времената на Народния комисариат по просветата. Колеги, аз ще дойда с вас.
— Защо?
— Цял живот съм мечтал да вляза в тази сграда, но не съм имал този късмет. Или там не са се извършвали престъпления, или просто не са ме пращали.
Настя изскочи от банята и се защура из кухнята.
— Льоша, къде ми е бележникът?
— Не съм го виждал.
— Е, Льоша, вчера беше тук, на хладилника, до дядката. А сега дядката е тук, а бележника го няма.