Картата на времето [bg]

Негови бяха стъпките, които отекваха по стълбата. Всяка нощ се качваше по стъпалата все по-трудно, защото годините не минават даром, и в последно време увенчаваше края на катеренето със сдържана въздишка на триумф. Господин Пикар извади кутията кибрит от джоба на панталона си и започна да пали половин дузината лампи, разпределени по протежението на коридора. Палеше ги полека, пъхайки кибритената клечка под абажура със сръчността на фехтовчик, който нанася удар с шпага, докато намасленият фитил пламнеше. Времето бе превърнало това действие в нещо като механичен обред, който той обикновено изпълняваше с отсъстващо изражение. Никой от клиентите на пансиона не би могъл да каже за какво мислеше господин Пикар по време на всекидневния ритуал с лампите, но аз не съм клиент и тайните на неговия ум, както и тези на останалите персонажи в настоящата история, не са недостъпни за мен. Господин Пикар мислеше за малката си внучка Уенди, починала от скарлатина преди повече от десет години; не можеше да не сравни паленето на тези лампи с онова, което Създателят правеше със Своите творения — палеше ги и ги гасеше, когато Му скимнеше, потапяше ги нехайно в мрак, без те да могат да проумеят замисъла Му. След като запали и последната лампа, господин Пикар се обърна и тръгна надолу по стълбите, напускайки тази история пак така дискретно, както бе влязъл в нея.

След неговото оттегляне коридорът отново стана пуст, макар и отлично осветен. Може би ще ви изкарам от търпение, като го опиша още веднъж, но се боя, че именно това ще направя, защото нямам никакво намерение да прекрачвам прага на стаята, където са Том и Клеър, с недостойната цел да наруша интимността им. Забавлявайте се с трепкащите сенки, които лампите хвърлят върху лилиите на тапета, и си представяйте зайци, мечки или кученца в техните форми, докато вечерта преминава в нощ и минутите, безразлични към хорските грижи, неумолимо се трупат в часове като снежна топка, която се търкаля по планински склон.

Няма да ви питам за броя на животинките, които сте различили в танцуващите сенки до онзи миг, в който вратата на стаята най-сетне се отваря и Том излиза оттам. Доволна усмивка играе на устните му, докато си загащва ризата и си нахлупва шапката. С оправданието, че трябва да си тръгне, преди дупката да се е затворила, той нежно се откъсва от обятията на Клеър след тържествената й целувка на жена, която знае, че целува любимия си за последен път. С тази целувка на устните се спуска по стълбите Том Блънт, питайки се как може да се чувства едновременно най-щастливият човек на света и най-жалкото създание във вселената.