Абсолютен контрол [bg]

Джеси изпуфтя. Компютърни гении. Беше си купила достатъчно храна, за да й стигне за играта - безалкохолно „Маунтън Дю“, бонбони „Скигьлс“ и десетина дъвки „Базука“ с картинки от комикси. „Базука“ беше любимата дъвка на баща й.

Балната зала беше претъпкана до пръсване, по трибуните, издигнати край трите стени, нямаше свободно място. В двата противоположни края на помещението бяха поставени камери, а един репортер обикаляше от отбор на отбор и интервюираше играчите.

Тя огледа трибуните, като търсеше Гарет, но й беше трудно да различи лицата в приглушеното осветление. А и Джеси се интересуваше много повече от друг човек и се обърна към самотната фигура на най-отдалечената станция от „Нинджинерите“. Той носеше тъмен суичър и беше нахлупил качулката ниско над лицето си, освен това седеше с гръб към нея и всички останали. Другите отбори бяха в пълен състав от по осем души, но той седеше сам, дори нарочно беше оставил мястото за емблемата празно. Това беше без значение, всички в залата знаеха кой е.

Макс се доближи до нея, изглеждаше нервен, както и се чувстваше.

- Готова ли си, хлапе?

- Надявам се.

- Това може да е нашата година. Разчитаме на теб!

Джеси забоде поглед в монитора на лаптопа, твърде смутена от комплимента, за да отвърне.

- Добре, давай да го направим! - каза решително той и протегна костелив юмрук. Джеси неохотно го чукна със своя. Този преигран ентусиазъм не й допадаше, ако спечелеха, сигурно щеше да иска да скачат и да се бутат във въздуха гърди в гърди. Да имаш да вземаш, помисли си Джес.

- Една минута.

Всички отбори щяха да получат първите задачи по CTF. net, специално създадената за състезанието мрежа, в секундата, в която надпреварата започнеше, но засега екранът светеше в синьо и показваше логото на „Плени знамето“. Тя си пое дъх. Отборът й разчиташе на нея.

Изсвири сирена.

Първият хак се появи на екрана. Беше задача от типа „Завладей кутията“, подобна на онези, които бяха решавали с Лайнъс в курса. Джеси прегледа кода, като търсеше пробойни- те, оставени нарочно като тайни проходи към сърцевината на кода. Веднага забеляза една.

- Получих - каза „Проучване“ и веднага се зарови в програмите си, за да открие начин да се възползва от нея.

Джеси се усмихна вътрешно. Първата задача беше винаги най-лесната. Не можеше да си позволи да бъде самонадеяна, но все пак...

Хакерството някак си винаги й се беше удавало, в много отношения й напомняше на играта „Познай какво е скрито“ в списание „Хайлайтс“, което четеше при зъболекаря. Спомни си как се взираше в картинката - на стопански двор, на цирк или на карнавал, твърдо решена да открие скрития гребен, монета, тенис ракета или платноходка. След това й допаднаха книгите „Къде е Уолдо?“. Никой не забелязваше Уолдо и червената му плетена шапка по-бързо от нея. Не само Уолдо, Джеси можеше да посочи също Уенда, кучето му Бау и всички други скрити герои, при това толкова бързо, че изглеждаше чак плашещо. Скритите изображения сякаш й се набиваха в обичет сред целия хаос на рисунките. Тази необикновена способност не можеше да бъде обяснена с нищо, освен че просто си беше такава.