Легенди за Войната на разлома

— И двамата си знаем силата на бойното поле.

Стивън Арджънт повдигна вежда.

— Какво ще кажете да продължим с обсъждането на тази тема на тренировъчния плац, след като се върнете от следващия си патрул?

Да заплашиш член на благородническото съсловие по приемлив начин си беше цяло изкуство, човек или се раждаше с него, или го усвояваше с учене, а Стивън Арджънт бе заделил много време от живота си на изучаването му, тъй че изобщо не се изненада, когато усмивката на Вандрос се разшири.

— Не мисля! — засмя се графът. — Имам достатъчно синини от теб. — Стана отново сериозен. — Да се върнем на текущия проблем: Морей. Не смяташ, че е съвпадение това, че за малко щеше да загине?

Началникът на мечовете поклати глава.

— Паднало от сграда гърне — макар че, доколкото знам, в този момент в онези жилища не е имало никого…

— Което води до мисълта, че може просто да е бил вятърът.

Стивън Арджънт кимна.

— И ледът на стъпалото на барон Морей може да е бил от разлята кана, и каишката на седлото на коня му може просто да се е износила и да не е била подменена от небрежност, макар че не държа да го намеквам пред Началника на конницата.

Отиде до бюрото си и опипа края на каишката, която лично беше взел от седлото за внимателен оглед. Да, изглеждаше протрита, а не срязана, но той бе успял да дублира този ефект, като потърка каишката с остър камък.

— Напълно възможно е да е просто съвпадение. Но е невероятно.

— Но Ферхайен?! Знам, че между двамата има кръвна вражда, но чак платено убийство…

— И аз се съмнявам, но не бих казал, че е невъзможно. — Стивън Арджънт поклати глава. — Според мен е по-вероятно да има измяна. Просто нямам представа кой, как и защо.

— Искам по този въпрос да не се шуми — каза Вандрос. — Все още сме във война и не е време за безразборно хвърляне на обвинения, не и след като съветът на бароните ще се свика тук веднага щом могат да се съберат. Смятам, че моментът ще е подходящ да се прояснят тези въпроси, наред с другите.

Стивън Арджънт кимна.

— И на мен ми мина същото през ума. Смятам, че барон Морей трябва да бъде изпратен с отряд добри войници на дневния патрул, докато аз поразпитам дискретно и видя какво мога да открия.

Морей не се беше отличил особено във войната, но не беше и голямо разочарование, а и беше добре обикновените войници да се държат под око, макар и не под пряката команда на член на благородническото съсловие.

Вандрос се намръщи.

— Дали да не го изпратим до Мондегрийн с дамата и да помогне в ескорта на барон Мондегрийн обратно за баронския съвет, да речем? Предстои ни да сменяме баронските войски на Мондегрийн и Морей в Ламът — тъй че пращането му да наблюдава това ми изглежда подходящо.

— Милорд е изключително мъдър. Бих се осмелил да намекна, че още по-добре ще е да го задържим извън Ламът по време на съвета, но…

— Не. Така ще се създаде впечатление, че взимам страна срещу него във враждата му с Ферхайен.

Стивън Арджънт кимна.

— Съвсем вярно, милорд. — Клекна и почеса Фантус под брадичката. Кожата на драконовата порода беше по-здрава от най-добрата щавена кожа — трябваше да почегърта с тежкия пръстен на средния си пръст, преди огнедрейкът да извие гръб в дъга и да се надуе гордо.

Вандрос кимна замислено и каза:

— Присъствието на барон Мондегрийн ще помогне нещата да минат по-спокойно.

— Вярно е. Той е болнав старец, но добродушен — отвърна Стивън Арджънт. — Въпреки че има доста стомана под тази повърхност според мен. — Почеса пак огнедрейка по шията. — Добре, Фантус. Добро момче.

— Имаш ли добри бойци?

— Всички, които носят табарда с герба на графа на Ламът, са добри бойци, разбира се.

Вандрос раздразнено поклати глава.

— Имам предвид особено добри. За това.

— Мислех си за ротата на Том Гарнет — отвърна Началникът на мечовете. — С трима от наемниците, като лична охрана за Морей. — Сведе формално глава. — Стига, разбира се, графът да намери съвета ми за уместен. Смятам, че би било по-добре, ако тези заповеди дойдат от вас. — Стивън Арджънт беше войник и беше свикнал да приема заповеди, но отдаването на заповеди, свързани със знатното съсловие, бе нещо, което избягваше при всяка възможност.

Вандрос кимна.

— Ще ги издам, а след това ще трябва да оставя този въпрос и всичко друго в Ламът в твои ръце. Следващата неделя трябва да съм на общото щабно заседание на херцог Брукал в Ябон, тъй че трябва да тръгна днес.

— Ще донесете ли пощенски гълъби?

Вандрос се засмя. Това беше стара шега между двамата. Всеки път, щом графът тръгнеше за някъде, Арджънт му напомняше да донесе пощенски гълъби, все едно че щеше да забрави без натякването. Графът смяташе, че Стивън Арджънт е прекалено загрижен, че няма да е в състояние да прати вест достатъчно бързо в случай, че в Ламът стане нещо важно, а току-що бе пуснал последните гълъби, за да потвърди скорошното си тръгване за Ябон.

— Да, ще донеса гълъби. И няколко бутилки хубаво вино за легендарната ви жажда. Можете да си поиграете на добър домакин пред сприхавите барони в мое отсъствие. Поставянето на Мондегрийн за ръководещ на мое място може да се окаже мъдър ход. И Морей, и Ферхайен уважават стареца — както и всеки благородник, за когото мога да се сетя, освен може би онзи надут глупак Визтрия — а това би трябвало да им наложи прилично поведение. Колкото до вероятния платен убиец, надявам се, че мога да разчитам на вас по този въпрос?

Стивън Арджънт кимна.

— Разбира се, милорд.