Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Графът на Ламът и неговият Началник на мечовете се спогледаха, щом съществото се настани до огъня. На Началника на мечовете не му стана никак весело от присъствието на огнедрейка, още по-малко от това, че Фантус си беше избрал Орлово гнездо за предпочитана резиденция, вероятно заради лесния достъп през стария соколарник.
Вандрос още не беше наясно как съществото успява да отвори вратата между жилището на Началника на мечовете и птичарника горе, където предишните владетели на Ламът десетилетия наред бяха приютявали ловните си птици. Сега го обитаваше нелепа според Стивън Арджънт сбирщина от гълъби вестоносци под грижата на Хаскел, гълъбаря, когото Стивън саркастично наричаше „Началника на птиците“ — не и пред самия Вандрос, разбира се.
Хаскел уж трябваше да държи огнедрейка горе в птичарника, но единствените врати, които заключваше грижливо, бяха на клетките на подопечните му, всяка етикирана „Цитадела Мондегрийн“ или „Ябон“, или пък „Крудий“, или където отглеждането и инстинктът щяха да накарат обитателя й да се върне, щом го пуснат; много по-неблагонадежден беше, станеше ли въпрос за вратата към птичарника.
Дори когато Началникът На мечовете Стивън Арджънт лично се погрижеше да залости вратата, огнедрейкът все някак успяваше да се спусне по дългото каменно стълбище и да се добере до жилището му. Но през последните няколко дни Арджънт явно се беше примирил със съквартиранта си и чакаше херцогът на Крудий да се върне напролет от Съвета в град Ябон и да си прибере огнедрейка.
Фантус въздъхна доволно, изпъна дългия си гущерски врат и отпусна брадичка върху сгорещените камъни пред огнището. Бе сгънал изящно огромните си криле на гърба; пламъците придаваха алени и златни оттенъци на зелените му люспи.
Огнедрейкът беше пристигнал преди неделя с дворцовия магьосник на лорд Боррик Кълган и когато херцогът на Крудий и свитата му преди два дни заминаха за общото щабно заседание в замъка на херцог Брукал в град Ябон, се задържа.
Никой не беше много наясно какво да се прави с него: повечето от домашната прислуга бяха твърде уплашени от драконоподобното същество, за да направят нещо повече, освен да се отдръпват от пътя му при ежедневните му набези в кухнята за храна; все пак на неколцина, в това число и на графа, им беше забавно.
Дори миризмата да го отвращаваше, Вандрос беше достатъчно дискретен да не спомене за нея, както и обичайно навъсеният слуга, който постави подноса на масата и им наля вино.
— Нещо друго трябва ли, господарю — обърна се Иривън към Стивън Арджънт, вместо към Вандрос — и съвсем правилно, защото макар Вандрос да беше с по-висок сан от Началника на мечовете и неговата резиденция да беше целият замък като граф на Ламът, Орлово гнездо бе жилището на Началника на мечовете, а хаузкарлът официално помагаше на Стивън Арджънт, като домакин, да забавлява младия граф — дълг на домакина беше да се погрижи за удобството на своя гост.
Стивън Арджънт се усмихна на слугата — Началникът на мечовете държеше на изящността в гостоприемството, както и във всяка друга работа.
— Нищо повече, благодаря, Иривън — отвърна той след бързото кимване на Вандрос. — Смятайте службата си за приключена за тази вечер и моля, предайте най-сърдечните ми пожелания на Бека и на вашата дъщеря.
И без това намусеното лице на Иривън помръкна още повече, но той все пак се усмихна насила.
— Ще предам, господарю, и желая на вас и негово благородие приятна вечер и лека нощ.
Вандрос дори не повдигна вежда; запази спокойствие, докато Иривън не излезе. Не че щеше да го коментира. Похожденията на Началника на мечовете бяха легендарни, но да ги коментира в този момент щеше да е невъзпитано — все едно дали слуха за авантюрата му с хубавата дъщеричка на хаузкарла (невярно), или с лейди Мондегрийн (вярно). Стивън Арджънт бе не само войник, но и прочут ухажор и успехът му в тези две области предизвикваше завист и враждебност от страна на немалко важни особи в областта. На няколко пъти през последните две десетилетия фактът, че Арджънт само е разменил няколко учтиви думи със съпругата на дребен благородник или търговец, бе довеждал до спречквания, а веднъж — и до дуел. Този дуел бе основната причина Арджънт да изостави бързата си кариера в кралската армия в Риланон и преди дванайсет години да дойде на запад, първо като капитан в гарнизона на бащата на Вандрос, а после — като Началник на мечовете. Макар обикновено Вандрос да минаваше за прям и открит, беше преживял повечето от своите двайсет години в учение, за да стане граф на Ламът, и можеше да е деликатен, щом се наложи: знаеше кога не бива да коментира.