Легенди за Войната на разлома

Сви пренебрежително рамене. Грозният мъж си е грозен мъж, но богатият грозен мъж е богат мъж, а все някой ден щеше да стане поне умерено богат мъж, стига да не станеше преди това мъртъв мъж. Човек трябва да си трупа неговото и да чака подходящия момент, а междувременно…

Междувременно можеш да се забавляваш с мечти за богатство, докато чакаш предопределеното копие да ти промуши корема или съдбовният меч да намери сърцето ти, или неизбежната стрела да ти потърси окото.

Вилем, последното конярче, беше заминал на война с бащиния си щит и го върнаха на него. Щитът бе окачен на стената на конюшнята с другите, излъскан до такъв нелеп блясък, че някой явно бе трябвало да си намери по-подходящ начин да си прекарва времето.

Направо огледален блясък.

Пайроджил не изпитваше особена нужда да гледа ръбестото си чело, тежко надвиснало над рунтавите вежди, над хлътналите уморени очи и носа, чупен толкова пъти, че се беше сплескал и го принуждаваше да диша през устата.

Опипа четинестата брада, покрила челюстта му. Никога не оставаше между пръстите му — никога не я пускаше да порасте толкова, че да може да я сграбчи някой враг.

Човек невинаги може да разбере хората само като ги погледне. На този свят има грозни хора, но мнозина от тях са добри и сърдечни. Пайроджил отдавна бе решил, че собственото му лице е огледало на душата му. Нещо по-различно от нежна душа му трябва на човек, решил да прекара повечето си живот в мушкане с меч в чужд корем, а останалото — в чакане да мушне с меч чужд корем или на който и да е от стотината други начини да се убива, с които Пайроджил бе навикнал да си изкарва заплатата.

Нещо прошумоля, ръката му се стрелна към колана и той рязко се завъртя.

Отпусна се. Само някакъв плъх, изшумолял в ъгъла срещу сандъка с овеса.

Нарастващ проблем, човек да си помисли, че магьосниците най-после ще заделят малко време за него от толкова натоварения си график. Не можеха ли там да… засучат пръсти, да си измърморят заклинанията или каквото там правеха, и да разкарат плъховете от овеса, морковите и ечемика? Какво пък, не беше негова работа. Не спеше в студената конюшня, а и никой не му плащаше да убива плъхове.

Нещо изсвистя покрай ухото му и изтътна в дъските на сандъка с овеса.

— Спипах го!

Висок дългурест мъж пристъпи от сенките и затъкна втори нож в канията на дясното си бедро. От колана му висеше рапира с кръгъл предпазител — тънко, идеално за дуел оръжие, не като по-широкия и по-дълъг меч на редовите войници. Том Гарнет грижливо подбираше оръжията си.

Това, че мечът на Пайроджил висеше на шест крачки встрани, окачен на куката, докато работеше, не означаваше кой знае какво. Капитан Том Гарнет, най-старият от васално обвързаните с графа на Ламът капитани, макар и отдавна прехвърлил четиридесетте, беше много по-добър фехтовач, отколкото Пайроджил изобщо можеше да се надява да стане. Все едно дали беше вроден талант, или бе придобил уменията си през тридесетте години, в които половината му будни часове бяха минали с оръжие в ръка — най-вероятно и двете, — в дуел Гарнет без проблем можеше да го накълца на мръвки.