Лицето [bg]

— Кога се връща на работа? — попита Итън.

— Жена му казва, че не може да задържи дори пилешки бульон в стомаха си. Навярно няма да го видим, докато не минат коледните празници.

— Работил ли е с някого по делото?

— В самото начало Глоу Уилямс е започнал заедно с него, но тъй като много бързо стигнали до задънена улица, той се оттеглил.

— В момента е ангажиран с делото по изнасилването и насичането на парчета на единайсетгодишно момиче, което е на централно място в новините, и няма време за нищо друго.

— Господи, светът става все по-гнусен с всяка изминала седмица!

— С всеки изминал час. Иначе щяхме да станем безработни. Случаят с убийството на Мина Рейнърд е наречен „Вампирката и лампата“, защото на снимките си от младини тя приличала на вампирките от старите филми, като Теда Бара и Джийн Харлоу. Папката по това дело лежи на бюрото на Кеселман заедно с други дела, по които се работи.

— Така че дори и след празниците той може и да не се заеме веднага с него.

Хазарт се втренчи в бетонната стена пред предното стъкло, сякаш си подбираше собствена менажерия. Може би погледът му откриваше газели и кенгурута. По-вероятно бе обаче да се натъква на пребити деца, удушени жени, простреляни трупове на мъже.

Спомени за невинни жертви. Призраците на семейството му. Винаги с него. Толкова реални, колкото и полицейската му значка, по-реални от пенсията, до която можеше и да не доживее.

— След празниците ще е прекалено късно — заяви Хазарт. — Присъни ми се нещо страшно.

Итън вдигна поглед към него и почака. После попита:

— Какво?

Хазарт разкърши огромните си рамене, намести се на седалката, за да отвори място за краката си, явно чувствайки се неудобно като вол в клетка за канарче, и загледан в бетонната стена, заразказва с равен тон:

— Бяхме двамата с теб в апартамента на Рейнърд. Той те застреля в корема. После се озовахме в една линейка. Ти си отиваше. В линейката имаше коледна украса. Сребърни гирлянди, малки звънчета. Ти ме помоли за връзка звънчета. Аз свалих една, опитах се да ти я дам, но ти вече беше издъхнал.

Итън отново насочи вниманието си към стената на гаража. Сред разлагащите се трупове, в които въображението му превръщаше контурите на петната и неравностите в релефа, той очакваше да види и собственото си лице.

— Събудих се — продължи Хазарт, все още взиращ се в нашарения бетон — и усетих, че в стаята има някой. Надвесен над леглото. Една по-тъмна сянка в мрака. Някакъв мъж. Скочих от леглото и се хвърлих към него, но там нямаше никой. Беше отишъл на другия край. Хукнах към него, ала той не стоеше на едно място и беше много бърз. Не ходеше, а като че ли се плъзгаше. Пистолетът ми беше в кобура, закачен на един стол. Взех го. Мъжът продължи да се движи бързо, прекалено бързо с плъзгания, сякаш си играеше с мен. Обиколихме стаята. Стигнах до ключ за лампа, светнах. Той се намираше до вратите на вградения гардероб, с гръб към мен. Вратите на гардероба имат огледала. Мъжът влезе в едно от тях. Изчезна в огледалото.