Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Бягай! — казвам аз и го избутвам към прозорците. — Скачай! Храстите ще смекчат падането.
Но той стои като вкаменен и гледа стъклото в ръката на Къри. Вратата на библиотеката трепери под напора на горещия въздух. Отдолу плъзват струйки дим и аз усещам как очите ми сълзят, дробовете ми се свиват.
— Пол — викам аз през пушека. — Трябва да се измъкнеш.
— Ричард — крещи Пол. — Идвай!
— Пусни го! — рева аз към Къри… но пожарът вече настоява със свиреп грохот да влезе.
Иззад нас долита страховитият трясък на дърво, рухващо под собствената си тежест.
Изведнъж Джил залита назад и се блъсва в стената до мен. Изтичвам да отворя прозореца, подпирам го на рамката и се мъча да го държа изправен.
— Помогни на Пол… — мънка Джил. Това е последното, което изрича, преди очите му да помръкнат.
Мощен порив на вятъра вдига облаци сняг от храстите под нас и нахлува в стаята. Колкото се може по-внимателно вдигам Джил върху перваза. Под лунната светлина ангелското му лице дори и сега изглежда безгрижно. Поглеждам окървавената кърпа около китката му и имам чувството, че всичко около мен се разпада. Пускам го. Джил мигновено изчезва.
— Том — долита глухо гласът на Пол откъм облака дим. — Бягай.
Обръщам се и виждам, че Пол се бори с Къри, мъчи се да го издърпа към прозореца, но старецът е много по-силен. Не помръдва. Напряга се и изблъсква Пол към служебното стълбище.
— Скачай! — долитат отдолу гласове през отворения прозорец. — Скачай!
Пожарникари. Видели са ме.
Но аз се обръщам.
— Пол! Идвай!
— Бягай, Том — чувам го за последно. — Моля те.
Думите бързо заглъхват, сякаш Къри го носи надолу, към пожарището. Двамата отстъпват надолу, към древните клади, продължавайки да се борят като ангели във вечността.
— Надолу! — Това е последната дума, която чувам, изречена от Къри. — Надолу!
И пак отвън:
— По-бързо! Скачай!
— Пол! — крещя аз, докато пламъците ме отблъскват към перваза.
Нажеженият дим стяга гърдите ми като железен обръч. В другия край на стаята вратата към служебното стълбище се затваря. Няма кого да видя. Скачам.
Това е последното, което си спомням, преди мокрият сняг да ме обгърне. После има само експлозия като внезапен изгрев посред нощ. Взрив на газова тръба срутва сградата до основи. И започват да валят сажди.
Сред глухата тишина аз крещя. На пожарникарите. На Джил. На всеки, който ме чува. Аз крещя: „Ричард Къри отвори вратата на служебното стълбище и помъкна Пол надолу“.
— Изслушайте ме.
И отначало ме слушат. Двама пожарникари ме чуват и отиват по-близо до сградата. Един санитар се мъчи да разбере.
— Какво стълбище! — пита той. — Накъде води?
— Тунелите — казвам аз. — Стълбището свършва близо до входа към тунелите.
После димът се разсейва, маркучите обливат с вода останките от клуба и всичко почва да се променя. Вече не търсят, не слушат. Нищо не е останало, казват те и бавно крачат насам-натам. Вътре няма жива душа.
— Пол е жив — крещя аз. — Видях го.
Но всяка секунда е нов удар срещу него. Всяка минута е шепа пясък. По погледа на Джил осъзнавам колко много неща са се променили.
— Добре съм — казва той на санитаря, който превързва ръката му. Избърсва влажната си буза, после сочи към мен. — Помогнете на приятеля ми.
Луната виси над нас като бдящо око и докато седя и гледам мълчаливите мъже, които поливат с вода разрушената сграда, аз чувам с душата си гласа на Пол.
— Може би звучи странно — изрича той, като ме гледа над чашата кафе, — но имам чувството, че той е и мой баща.
През черната завеса на небето виждам лицето му, изпълнено с такава увереност, че му вярвам дори и сега.
— Е, как ти се струва? — пита ме той.
— Кое, да отидеш в Чикаго?
— Заедно да отидем в Чикаго.
Не помня нито къде ни водиха през онази нощ, нито за какво ни разпитваха. Огънят продължаваше да гори пред мен и гласът на Пол кънтеше в ушите ми, сякаш той още можеше да възкръсне от пламъците. До изгрев-слънце видях хиляди лица, носещи послания на надеждата — приятели, събудени от пожара; преподаватели, събудени от сирените; дори църковната служба бе прекъснала заради нас. И всички се струпаха наоколо като подвижна съкровищница, всяко лице беше златна монета, сякаш в онази нощ бе издаден върховен закон, че трябва да превъзмогнем загубата, като броим какво ни остава. Може би още тогава разбрах, че навлизаме в богата, страшно богата бедност. Каква мрачна комедия, сътворена от боговете! Моят брат Пол, принесен в жертва навръх Великден. Костенурката на иронията се стовари върху главите ни.