Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Сега вече всички започнаха да пищят, момичета с размазани спирали и раздърпани коси тичаха към вратата с подгизналите си рокли от тафта. В бъркотията вече трудно можеше да се различи коя е „малка мис“ и коя „южняшка красавица“. Всички приличаха на мокри кокошки в пастелни тонове.
Когато стигнах вратата, чух оглушителен трясък. Обърнах се навреме, за да видя как гигантска блестяща снежинка се стоварва върху сцената. Както стоеше на стълбичката на кралицата, Емили се подхлъзна. Все още махаше на тълпата и се опита да се задържи, но не успя и се изтърси по дупе на пода. Строполи се сред купища прасковено-сребристи фусти. Треньор Крос се затича към нея. Не изпитвах съжаление към Емили, макар да ми беше жал за хората, които щяха да бъдат обвинени за случилото се: ученическият съвет заради нестабилната конструкция на сцената и украсата, Дики Уикс, че се беше изгаврил с нещастието на дебелата мажоретка по бельо, и Ред Суит за непрофесионалното му и животозастрашаващо окабеляване на електричеството в салона.
Ще се видим по-късно, братовчедке. Балът беше супер!
Побутнах Лена пред себе си.
Върви!
Тя беше толкова студена, че ми беше трудно да я докосвам. Докато стигнем до колата, Бу Радли вече ни причакваше отпред.
Макон нямаше защо да се притеснява за вечерния час.
Едва минаваше девет и половина.
Макон изглеждаше бесен. А може би просто се тревожеше. Не можех да преценя кое от двете е, защото всеки път, когато ме погледнеше, отвръщах очи. Дори Бу не смееше да вдигне поглед към него и лежеше в краката на Лена, потупвайки пода с опашката си.
Къщата вече не приличаше на бална зала. Обзалагам се, че Макон нямаше да позволи никога вече дори една снежинка да мине през вратата на „Рейвънуд“. Сега всичко наоколо беше черно. Всичко: подовете, мебелите, завесите, таваните. Само огънят в камината на кабинета грееше упорито в червено и жълто, осветявайки стаята. Може би къщата реагираше на състоянието на собственика си, а сега то определено беше много мрачно.
— Кухня! — В ръката на Макон се появи черна чаша с горещо какао. Той го подаде на Лена, която седеше завита в шарено вълнено одеяло пред камината. Тя хвана чашата с две ръце. Мократа й коса беше прибрана зад ушите. Макон крачеше нервно пред нея. — Трябвало е да си тръгнеш в мига, в който си я видяла.
— Бях малко заета да се оправям с пяната и присмеха на цялото училище.
— Е, повече няма да си ангажирана с подобни неща. За твое добро, няма да излизаш от вкъщи до рождения си ден.
— О, стига, съвсем ясно е, че не става дума въобще за моето „добро“. — Все още трепереше, но не мисля, че беше от студа. Не и в момента.
Макон се взираше в мен, очите му бяха студени и мрачни. Беше бесен, вече бях сигурен.
— Трябвало е да я отведеш.
— Не знаех какво да правя, сър. Не подозирах, че Ридли ще разруши салона. А и Лена никога не беше ходила на танци. — Знаех, че звучи глупаво още в момента, в който го казах.
Макон ме погледна отново, отпивайки от чашата си със скоч.
— Да, струва си да се отбележи, че ти пак не танцува. Дори един танц.
— Откъде знаеш? — Лена остави чашата си с какао.
Той сви рамене.
— Няма значение.
— Всъщност за мен има.
— От Бу. Той е — няма как да го кажа по-добре — моите очи.
— Какво?
— Вижда това, което виждам аз. Аз виждам това, което вижда той. Бу има някои… чародейски способности.
— Чичо Макон! Шпионирал си ме!
— Не нарочно. Как смяташ, че оцелявам като местния смахнат самотник, който никога не излиза от къщи? Нямаше да се справя без най-добрия приятел на човека. Бу вижда всичко, затова и аз виждам всичко.
Погледнах към Бу. Виждах ясно очите му, човешките очи. Трябваше да се сетя. А може би се бях сетил. Имаше очите на Макон.
Имаше и нещо друго, нещо, което дъвчеше. Някаква намачкана хартия в устата му. Наведох се и я взех. Нашата снимка от бала. Беше я носил през целия път от училището до тук. Стоях там, с Лена, по средата на фалшивата снежна пряспа. Емили грешеше. Лена излизаше на снимки, само че някак блещукащо, полупрозрачно, сякаш от кръста надолу вече беше започнала да се превръща в дух. Като че ли наистина беше започнала да се топи още преди падането на „снега“ върху нас.
Погалих Бу по главата и прибрах снимката в джоба си. Не беше нужно Лена да я вижда, не точно сега — два месеца преди рождения си ден. Нямах нужда от снимката, за да разбера, че не ни оставаше много време.