Врагът на Господа

— Чухме — отвърнах аз сухо.

— Дете от Демеция — продължи Тристан, — дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Принцеса, приятелю, от племето Юи Лиатайн — в устата му това име звучеше като изваяно от истинско злато. — Изолда от Юи Лиатайн. На петнадесет лета и красива като нощта.

Помислих си за безумната страст на Артур към Гуинивиър и за собствените си любовни тежнения към Сийнуин и сърцето ме заболя от мъка по моя приятел Тристан. Той бе заслепен от любовта, бе погълнат изцяло от нея, бе луд от любов. Тристан винаги е бил страстен човек, склонен да изпада в дълбоко отчаяние или да лети на крилете на щастието, но за първи път го виждах понесен към небесата от вихъра на любовта.

— Баща ти — започнах аз внимателно — иска Изолда да се върне в Кърнау.

— Баща ми е стар — отсече той, сякаш с това решаваше всички проблеми — и когато умре, ще отплаваме с моята принцеса на Юи Лиатайн към железните порти на Тинтагел и ще й построя замък със сребърни кули високи до звездите — тази мечта го разсмя. — И теб ще заплени, Дерфел.

Отказах се да приказвам каквото и да било и просто го оставих да говори и говори. Нямаше никакъв интерес към новините, които му носехме, не знам дали изобщо разбра като му казах, че имам три дъщери, не го интересуваше, че саксите са в непрекъсната отбрана — в неговия свят имаше място само за Изолда.

— Почакай да я видиш, Дерфел! — все повтаряше той и вълнението му нарастваше с всяка измината крачка, която го приближаваше до неговата любима. Накрая неспособен да издържи и миг повече без Изолда, Тристан скочи върху коня си и препусна напред. Артур ме погледна озадачен, а аз вдигнах рамене.

— Влюбен е — казах, като че ли не си личеше от пръв поглед.

— Има вкуса на баща си към млади момичета — добави Артур мрачно.

— Ние с теб, господарю, познаваме любовта и можем да ги разберем. Бъди добър с тях — помолих го аз.

Убежището на Тристан и Изолда бе красиво място, може би най-хубавото, което някога съм виждал. Имаше малки хълмчета, прорязани от потоци и гъсти гори, през които пълноводни реки течаха към морето, имаше и големи скали, над които непрестанно се чуваше птича песен. Беше диво място, но красиво, подходящо за дивата лудост на любовта.

И там в малкия тъмен замък, сред гъстите зелени гори, аз срещнах Изолда.

Малка, тъмна, крехка и обречена — така си спомням Изолда. Всъщност беше почти дете макар да бе принудена да приеме статута на жена, омъжвайки се за Марк. Но на мен тя ми изглеждаше като срамежливо, малко, слабичко момиче, с деликатно загатната женственост, която тепърва щеше да разцъвтява. Тя имаше огромни тъмни очи, които не сваляше от Тристан. Той я накара да ни поздрави и Изолда се поклони на Артур.