Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
— Това е лудост — пошепна той, — истинска лудост!
— И се разпространява — предупреди го Кълхуч мрачно. Една от жените удряше голия с гръб с парче ръждясала верига и налудничавият й вой отекваше в голямото каменно помещение, а кръвта й багреше в червено покрития с плочи под. — Ще продължат така цяла нощ — каза Кълхуч.
Поклонниците постепенно бяха минали напред и плътно обграждаха изпадналите в унес танцуващи, а ние тримата останахме сами в тъмната ниша. Един свещеник ни забеляза и тръгна към нас.
— Ядохте ли от тялото Христово? — попита той.
— Ядохме печена гъска — отвърна учтиво Артур и се изправи.
Свещеникът се вгледа в нас, позна Кълхуч и плю в лицето му.
— Езичник! — изпищя той. — Идолопоклонник! Как смееш да оскверняваш Божия храм! — викна свещеникът и се опита да удари Кълхуч. Голяма грешка, защото Кълхуч с един удар го просна по гръб на пода, но свадата привлече вниманието и на мъжете, които наблюдаваха самобичуващите се танцьори. Християните нададоха вой.
— Време е да си тръгваме — забеляза Артур и тримата предвидливо се оттеглихме към форума, където копиеносците на Кълхуч охраняваха дворцовата аркада. Християните се изсипаха от църквата, хукнали след нас, но копиеносците бързо оформиха стена от щитове и протегнаха напред върховете на своите копия. Това спря фанатиците и те не направиха опит да нападнат двореца.
— Тази нощ може и да не ни нападнат — каза Кълхуч, — но през деня стават по-смели.
Артур наблюдаваше виещите християни през прозореца.
— Но какво искат те? — попита той объркан. Артур обичаше да дава скромен израз на своите религиозни вярвания. Когато идваше в Линдинис винаги участваше в нашите сутрешни молитви, когато ние със Сийнуин коленичехме тихо пред домашните Богове, за да им предложим по парче хляб и ги молехме да ни помогнат да изпълним добре ежедневните си задължения. Артур харесваше точно този тип богопочитание. Той бе просто слисан от видяното в църквата.
— Те вярват — започна Кълхуч да ни обяснява проявите на фанатизъм, които бяхме наблюдавали, — че след пет години техният Бог ще се върне на земята. Техните свещеници им разправят, че езичниците трябва да бъдат заличени преди техният Бог да се е върнал и проповядват, че Думнония трябва да има крал християнин.
— Ще имат за крал Мордред — каза мрачно Артур.
— Тогава по-добре да смениш дракона на щита му с риба — посъветва го Кълхуч, — защото, казвам ти, фанатизмът им става все по-свиреп. Ще си имаме неприятности.
— Ще ги омиротворим — увери го Артур. — Ще им кажем, че Мордред е християнин и може би това ще ги успокои. Май ще е по-добре да построим църквата, която Сенсъм иска — обърна се той към мен.
— Ако това може да успокои духовете им — свих рамене аз, — защо не?
На следващата сутрин напуснахме Иска, придружени от Кълхуч и десетина от неговите хора. Преминахме Икс по един римски мост и след това тръгнахме на юг и навлязохме в земите на най-далечните крайбрежия на Думнония. Артур не отвори повече дума за религиозната ревност на християните, но през цялото време бе необичайно мълчалив и аз предположих, че ритуалите, които бяхме видели в Иска, дълбоко го бяха разстроили. Той мразеше всяка проява на лудост, защото подобни прояви лишаваха мъжете и жените от разума им и вероятно душата му е изтръпнала от страх пред мисълта какво можеше да стори тази лудост с неговия грижливо поддържан мир.