Лотарията [The Winner - bg]

— Добре го огледах.

— Това не беше неговото лице — каза раздразнено Лу Ан. — По дяволите, той никога не показва истинското си лице. — Помисли си за гумената физиономия, която остана в ръцете й. Беше зърнала истинското му лице. Истинското! Знаеше какво означава това. Джаксън щеше да направи всичко възможно да я убие. Лу Ан нервно плъзна длани по кормилото. — Джаксън каза, че си престъпник. Какво ще правиш сега?

— Нима вярваш на всяка негова дума? Ако не си забелязала, той е побъркан тип. По погледа му личи.

— Искаш да кажеш, че не участваш в програмата?

— Тази програма не закриля само престъпници. — Тя го погледна озадачено. — Мислиш ли, че някой престъпник може да вдигне телефона и да получи тези сведения, които събрах аз за теб?

— Не знам, защо да не може?

— Спри — каза той.

— Какво?

— Просто спри колата, ей, богу!

Лу Ан отби встрани и спря. Ригс се пресегна и измъкна предавателя изпод седалката й.

— Казах ти, че съм сложил бръмбар в колата. — Той вдигна миниатюрното устройство. — Знай, че почти никога не снабдяват престъпниците с такива неща. — Тя го погледна с разширени очи. Ригс въздъхна и заразказва: — Допреди пет години бях специален агент на ФБР. Ще ми се да мисля, че бях много специален агент. Работех под прикритие и прониквах в банди, действащи в Мексико и в пограничните райони на Тексас. Тези момчета се занимаваха с какво ли не — от търговия с наркотици до наемни убийства. Живях сред тоя измет една година. Когато ги разкрихме, аз станах главният свидетел на обвинението. Разбихме цялата им мрежа и осъдихме сума народ на доживотен затвор. Но на наркобароните в Колумбия не им стана приятно, че ги лиших от близо четиристотинте милиона, които всяка година им се изсипваха от наркотиците. Знаех, че дават мило и драго да ме спипат. Тъй че поисках да изчезна.

— И?

— Бюрото ми отказа. Бил съм много ценен кадър. С голям опит. Проявиха някаква благосклонност и ме прехвърлиха в друг град, на друга длъжност. Известно време бях нещо като чиновник.

— Значи не е имало съпруга. Измисли си я. Ригс попипа ранената си ръка.

— Напротив, имаше. Ожених се, след като ме преместиха. Казваше се Джули.

— Защо в минало време?

Ригс унило поклати глава.

— Издебнаха ни на крайбрежната магистрала. Колата полетя в пропастта, надупчена от сто куршума. Джули загина от изстрелите. Аз отнесох два куршума, но нито единият не ме улучи смъртоносно. Изхвръкнах от колата и паднах на една скала. Оттам ми са белезите, които видя.

— О, боже, колко съжалявам.

— Такива като мен май не бива да се женят. Не че съм се стремял към това. Просто се случи. Нали знаеш, срещаш някого, влюбваш се, искаш да живееш с него. Очакваш, че ще е за добро. Изхвърляш от главата си лошите предчувствия. Ако бях устоял на този импулс, сега Джули щеше да е жива и още да учи първокласници. — Говореше, свел поглед. — Е, след това ония умници от Бюрото, шефовете, решиха, че може да се оттегля и да сменя самоличността си. Официално бях загинал при засадата. Джули гние в Пасадена, а аз си живея като строителен предприемач в безопасния, пасторален Шарлътсвил. Е, поне досега беше безопасен.