Лотарията [The Winner - bg]

— Казах му, че не знам за тях, но може би са се обърнали към същата фирма.

— И той повярва ли?

— Да кажем, че беше разочарован. Искаше да пише статия за това как богатите прецакват бедняците, които печелят лотарията, а после паразитни финансови компании обсебват сметките им, вземат си своя пай, а на печелившите оставят само адвокатските хонорари за обявяване на фалит. Казах му, че категорично не съм съгласна с извода му. При мен всичко е наред.

— Знаеше ли за ситуацията в Джорджия?

— Мисля, че първоначално това го е насочило към мен. — Лу Ан въздъхна облекчено, като видя, че Джаксън кимна при тази забележка. Явно, че и той бе стигнал до същото заключение.

— Май очакваше да му призная за някаква огромна конспирация.

— Спомена ли за други теории относно фалшифицирането на лотарията?

И най-малкото колебание сега щеше да е пагубно, тъй че тя бързо изстреля:

— Не. Макар че според него беше подготвил страхотен материал. Казах му да разговаря директно с инвестиционната фирма и че нямам какво да крия. Това, изглежда, го поохлади. Предложих му, ако иска, да се свърже с полицията в Джорджия и че май е време нещата да излязат наяве.

— Не си го казала на сериозно, нали?

— Исках да повярва, че така мисля. Реших, че ако започна да му опонирам и да се мъча да скрия нещо, ще стане още по-подозрителен. При моята увереност той сви платната.

— Как се разделихте?

— Благодари ми за срещата, дори се извини за безпокойството. Можел пак да ме потърси, но не го каза убедено. — Лу Ан видя, че Джаксън пак наклони глава. Не беше очаквала от себе си, че ще се справи толкова добре. — Слезе от колата ми, качи се в своята и си замина.

Джаксън помълча известно време, а после изръкопляска.

— Обичам хубавите представления и мисля, че ти си се справила чудесно, Лу Ан.

— Добър учител имах.

— Какво?

— Преди десет години. На летището, където преобрази външността ми. Тогава каза, че най-добрият начин да се скриеш е да биеш на очи, защото това противоречи на човешката интуиция. Използвах същия принцип. Направи се на прям, честен и отзивчив и где приспиш всякакви подозрения.

— Поласкан съм, че си запомнила всичко това.

Лу Ан знаеше, че повечето мъже обичат да им галят самочувствието и Джаксън не правеше изключение в това отношение, макар да беше безпримерен в много други. Колкото се може най-сдържано Лу Ан каза:

— Трудно би те забравил човек. Значи не е нужно да се занимаваш с Донован, той е безобиден. А сега ми кажи за Ригс.

На лицето му се появи усмивка.

— Тази сутрин бях свидетел на импровизираната ви среща в задния двор. Беше доста забавно. Съдейки по оскъдното ти облекло, Ригс сигурно е прекарал приятна сутрин.

Лу Ан потисна гнева си от тази язвителна забележка. Сега й трябваше информация, затова само каза:

— Още една причина да трябва да знам всичко за него.

— Добре, да започнем с истинското му име: Даниъл Бъкман.

— Бъкман ли? Защо трябва да има друго име?

— Точно ти ли задаваш този въпрос? Защо хората сменят имената си, Лу Ан?